Това, богове на боговете, е моята история:
Варварите дойдоха на разсъмване, когато дъхът на Амон Ра бе оцветил небето в червено. Аз стоях бос върху скалата, която още не се бе освободила от нощния студ, и гледах към странните кораби, които идваха по реката; елегантни дълги съдове с огромни платна и озъбени драконови усти на носовете. Корабите изпълваха реката, докъдето ми стигаше погледът на север. Бях се събудил дълго преди останалите. Бях измил нощната пот с вода от керамичните гърнета, които цяла нощ бяха стояли в най-хладния ъгъл на спалното помещение, след което си бях набрал плодове и бях закусил с тях. Освежен и заситен, аз напуснах храма и отидох да посрещна утрото. Спрях на скалата, когато видях корабите. Извисих поглед към небесата и попитах защо звездите не ме бяха предупредили. Защо боговете не ме бяха подготвили? Какви странни богове закриляха и помагаха на тези диви мъже? Невъзможно бе те да са по-могъщи от моите богове. Защо тогава моите богове бяха затворили очите си и извърнали лицата си?
Варварите бяха тихи като кобри. Най-лукавите и опасни животни са също така най-тихите. Никога не чуваш крокодила, преди да те затвори в пастта си, или змията, преди отровата й да те парализира. Дълбоко смутен, аз не можех да откъсна очи от корабите. Те бяха толкова по-бързи от нашите речни кораби. Как бяха успели да преминат през крепостите и укрепленията по реката? Сигурно бяха неуязвими. Надявах се, че ще продължат към Карнак или Уасет или към Долината на царете, или дори още по на юг към Суенет или Абу Симбел. Но тази надежда умря, когато най-първите кораби спуснаха платната си и се насочиха към брега. Дълги редове гребла стърчаха от двете страни на кораба и се движеха ритмично през водата. Беззвучно. Нямаше крясъци. Нямаше бойни викове. Просто тишина. Демоничните драконови глави се бяха втренчили в мен. Изтичах обратно в храма и изпратих жреца Фенуку да предупреди стражите на храма и хората от селото. След това отново се качих на скалата. Долу на брега варварите слизаха от корабите си. Всемогъщи Анубис, колко много бяха те! Хиляди, и всичките воини гиганти, високи и мускулести мъже с дълги, рошави коси и бради. Въоръжени с мечове, брадви, копия и щитове. Те скочиха от корабите си с трясък, от който земята затрепери, и се втурнаха към храма. Водеше ги млад, набит и як млад мъж. Аз не помръднах. Гордо вдигнах глава и скръстих ръцете си. Сега бе моментът моите богове да ми се притекат на помощ. Сега вечните властелини на Египет щяха да защитят Свещения. Младият мъж спря на няколко крачки от мен. Лицето му бе широко, бледо и червендалесто; косата му бе светлокестенява и мръсна. Сините му очи светеха като сапфири, отразяващи светлината на изгрева. Едва сега осъзнах кои бяха те. Бях чел разказа на Ибн Фадлан за пътуването му по река Волга преди почти сто години. Там той бе срещнал безстрашните и диви варвари, наречени руси. В географската творба на Ал Якаби съм чел за варвари, които стигнали чак до Севиля, плавайки по великата река Кордоба. Ал Магус. Боготворящи огъня.
— Напуснете! — извиках аз и вдигнах ръце към небето. — Връщайте се обратно! Най-могъщите богове защитават този храм.
В Книгата на мъртвите пише за мига на гнева. Той бе дошъл. Младият мъж се втренчи в мен. Когато направи крачка напред, за да ме посече, аз бях готов да се срещна със своите предци. Собствените ми богове ме бяха предали. Бяха ме изоставили. Но в този миг на гняв боговете зашепнаха в ухото ми. Да умреш не е героично. Да умреш означава да се провалиш в своята свещена мисия. Осъзнах, че не мога да служа на Свещения в смъртта. Трябваше да се подчиня на варварите. Мисията ми бе да защитя Свещения. И затова, всемогъщи Амон Ра, и само затова аз паднах на колене и погледнах нагоре да срещна очите на младия водач. Затова положих челото и дланите си на земята, затова се предадох. О, свещена лъвице Сехмет, аз се предадох на нецивилизованите варвари от края на света. Но не, велики богове, от малодушие.
Младият водач ме пощади. Двама от неговите подчинени ме грабнаха и повлачиха надолу към най-големия кораб, където ме завързаха за мачтата.
Варварите бяха безмилостни. Пред храма се бяха събрали повечето жреци, заедно с малка група стражи и десетки занаятчии и селяни, въоръжени с лопати, кирки и брадви. Някои от жреците се бяха оттеглили в храма, където смело защитаваха тайния вход към гробницата зад олтара. Други се въоръжиха и се втурнаха към флотилията в реката. Завързан за мачтата, аз безпомощно гледах как варварите заклаха всички, които се осмелиха да им се опълчат. Един по един нашите смели мъже бяха посечени от мечовете и брадвите на варварите. Нито една от тактиките, които бяхме упражнявали, не даде резултат срещу тези безбожни мъже; защитните формации, движенията на краката и ръцете, които бяхме усъвършенствали — всичко това бе безсмислено пред тези диви маже, които нападаха, без да дадат на противниците си никакъв шанс за отпор. Борбата бе кратка. Кръвта на мъжете ми попи в пясъка и прахта. Милиони мухи кръжаха над локвите кръв и зеещите рани в телата на мъртвите. Слънцето палеше. Гневът на Амон Ра бе безграничен.