Един следобед корабът достигна отдалечен остров. Стоях с две ръце на перилата и не можех да откъсна очи от кръглата планина, извисяваща се по средата на малкия остров. Долових странни миризми, които сега знам, че са били миризмите на земя, тресавище, гора и планина, пирен и мъх. Вдишвах тези ухания и си припомних изгубената родина, защото тя миришеше по същия начин, когато Нил се дръпнеше след наводнение.
Завързахме лодките за два дънера, заклещени между две скали. В полите на стръмната планина бе построен малък дървен параклис. Докато кралят и свещениците влязоха да се молят на своя бог, аз и един викинг на име Бард започнахме да се катерим по склона. Високо в гръдта на планината имаше място, което бе почти невъзможно за достигане. Там имаше отвор в скалата, който бе почти невъзможен за намиране. Отворът бе вход към огромна пещера. Моите благодарности, Амон Ра, че ни заведе до това място.
Така и не напуснах абатството, което построихме на този остров, в земята, където грее лунният сърп.
В писмо, което изпратих до Египет, аз описах дългото пътуване на север. Казах къде ще скрия Свещения. Писмото бе написано на велен, после бе навито и запечатано, и скрито в стъклена бутилка в керамична статуя на Анубис, властелин на задгробния живот и бог на мумифицирането. Дадох злато от съкровището на Свещения на двама монаси воини и ги изпратих до най-близкото село, за да намерят лодка, която да ги отведе на юг. Те трябваше да занесат Анубис, в който бе моето писмо, чак до Египет. Не знам дали са успели, но не съм получил никаква вест от тях. Съмнявам се, че са стигнали Египет.
Те носеха със себе си четиристишието, което моите сънародници трябва да покажат на Пазителите, когато дойдат да спасят Свещения. Само образованите египтяни знаят тези думи от Книгата на мъртвите. Пазителите ще заведат тези мъже, които носят ключа, в гробницата на Свещения.
„Придворни на царския двор придружават
цар Озирис Тут-анкх-Амон на запад.
Те прокламират: О, Царю! Ела с мир!
О, Господи! Закрилник на тази земя!“
В същото време изпратих хора да построят погребална камера в пещерата. Тук скалата бе много по-твърда, отколкото в Египет, но имахме късмет, защото в пещерата имаше естествена камера. Работата ни отне много години. Точно както в Египет, построихме вътрешна камера и издялахме каменен плинт по средата на гробницата, за саркофага на Свещения. Скрих всичкото съкровище, което Олав бе поверил на моите грижи, в странична камера. Също така подготвих плинт за моя собствен ковчег до задната стена на камерата, да не би да ме извикат в отвъдното, преди да дойдат моите сънародници. Заедно с петимата най-добри мъже, аз украсих стените със стенописи, стари йероглифи, картуши и руни. Издигнахме вътрешна стена със сводест вход, който трябва да бъде запечатан в деня, когато положат последното тяло в светилището на пентаграма. След това стената и входът ще бъдат скрити зад десетки тонове камъни, но скрити така, че това да изглежда като естествено срутване.
Студеното слънце изскочи в небето. На нашия остров чувахме само слухове за битките на Олав. Зимите бяха люти. Студът се врязваше в тялото ми като острие. Безмилостният мраз на снега завинаги си остана чужд за мен. Когато имах време, аз преписвах светите писания и ги превеждах на коптски. Дните ми бяха изпълнени с преподаване, рисуване на карти, размисли и ритуали. Сам сред своите варвари, крал Олав с огън и меч се опитваше да сподели своя нов бог със сънародниците си. Разбрах кой беше Олав. Той наистина бе свят човек. Крал Олав бе възкръсналият Исус. След хиляда години на небето Исус се бе върнал в тялото на Олав, за да сътвори царството Божие на земята.
Когато чух за смъртта на крал Олав в Стиклестад, аз изпратих десетима монаси да донесат тялото на мъртвия. То бе пренесено с лодка по крайбрежието от Нидарос до Селя. Научих монасите как да балсамират и да се грижат за своите мъртви. Аз самият мумифицирах тялото на Олав и помолих монасите да сторят същото с мен — за да мога да се срещна с боговете, когато напусна този живот. Построихме нов плинт в гробницата, за да може кралят да лежи до Свещения. Те ще възкръснат заедно, след като изминат още хиляда години.