— Ще излезем ли да подишаме малко въздух? — пита тя.
Поглежда ме по начин, който ми е трудно да разгадая. Предполагам, че отново чете мислите ми, което едновременно ме смущава и възбужда. Тя се засмива тихо, взима ме под ръка и ме извежда на терасата. Искам да я целуна, но, разбира се, не бих посмял да направя нещо толкова дръзко. Потъваме в два дълбоки, меки градински стола. Санто Доминго блещука между дърветата като далечна, екзотична галактика. Шумът от града стига до нас под формата на ниско, но постоянно жужене. Паркът е изпълнен с писъците на птици, жаби, щурци и малки животни.
— Можеш ли да повярваш, че някога съм била хипарка? — усмихва се Беатрис.
Опитвам се да повдигна вежда в изненада, но имам някакъв проблем с мускулната координация, така че сигурно изглеждам така, сякаш имам тик.
— Три години живях в Сан Франциско, от 66-та до 69-та. Хайт Ашбъри, лятото на любовта, ЛСД, силата на цветята.
В гласа й долавям следи от слънцето и топлината, които се крият дълбоко в душата й.
— Може би това бе моят начин да се опълча срещу всичко това — казва тя и вдига ръце.
— Бедното малко богато момиче? — коментирам аз, малко по-язвително, отколкото бях възнамерявал.
Усмивката й се превръща в горчива, студена гримаса и аз осъзнавам, че съм я обидил дълбоко. Но после топлината и чарът се връщат.
— Израснах като принцеса, в кралско семейство без кралство и без поданици. Баща ми беше алкохолик, майка ми се утешаваше с любовници, а по-големият ми брат Естебан… ами…
Тя поглежда към небето. Двамата проследяваме мигащата светлина на преминаващ самолет.
— Знаеш ли, Бьорн, семейството ми никога не е било част от този народ или от тази култура. Ако дворецът „Миерколес“ беше в Хайд Парк или в Сентръл Парк, в Бомбай или в Токио, ние щяхме да бъдем също толкова изолирани от света, колкото сме тук.
Аз бях израснал в една стара, бяла, дървена къща в предградие на Осло, но въпреки това разбирам какво има предвид.
— Много хора ни завиждат заради парите.
— Не се учудвам.
— Но животът не е толкова добър.
— Богатите винаги казват така.
— Съжалявам, ако създавам в теб впечатление, че съм една преситена и скучаеща жена. Всъщност убедена съм, че точно това си мислиш за мен. Богатството прави нещо с хората. Нещо неприятно.
Тя прокарва пръсти през косата си. Кожата й блести на лунната светлина, сякаш е от злато. Не мога да повярвам, че е цели двадесет години по-възрастна от мен. Прилича на крехък и безсмъртен елф.
— Шестдесетте и всичко, което те донесоха на света, ме спасиха, колкото и парадоксално да звучи това. Ако не се бях разбунтувала, сигурно щях да потъна и да изчезна безследно. Трябваше да се превърна в друг човек, за да бъда себе си, ако разбираш какво имам предвид.
— Мисля, че да.
— Роднините ми не знаеха за тези неща. Те си мислеха, че водя тих, спокоен живот в едно девическо училище.
— Как са научили?
— Приеха ме в болница след свръхдоза. Лекарите не вярвали, че ще оцелея. Директорът се обадил на родителите им и те дойдоха в Сан Франциско. И какво мислиш, че направиха те? Алкохоликът и уличницата ме обезнаследиха. Най-висшето лицемерие! Не бях достойна. И Естебан наследи всичко!
Тя ме поглежда право в очите, поема дъх да каже нещо, нещо важно, но после се спира и извръща поглед. Когато продължава, вече говори за нещо съвсем различно. Чудя се защо се отказа. Може би не ме познава достатъчно добре или пък това, което се канеше да ми каже, е твърде неприятно за слушане.
— След времето, прекарано в рехабилитационната клиника и изпитите, отидох да живея в Лондон, след това в Рим и накрая в Рио. Никога не съм се женила, но това не означава, че съм била самотна. Върнах се да живея тук дълго след като родителите ми починаха. Сега Естебан дотолкова се е усъвършенствал в ролята си на мой баща, че понякога се питам дали той и баща ми не са един и същ човек.
— Защо се върна?
Тя забива поглед в краката си.
— Защото тук ми е мястото — казва, сякаш напук. — И никой не може да ми отнеме това. Нито майка ми, нито баща ми, нито Естебан. Най-малко Естебан.
След това изведнъж лицето й се прояснява и тя се усмихва.
— Но най-вече защото тук работя най-добре. Близо до библиотеката и историческите ръкописи. И до Куратора, разбира се.