— Можеш ли да си представиш какво е да принадлежиш към семейство на предатели и лъжци?
Всъщност мога. Преди да умре, майка ми ме попита дали й бях простил за това, което се бе случило с баща ми. Той бе паднал от една скала в Телемарк. Аз я погалих по бузата и казах „Разбира се“. Но не й казах истината.
Не споделям това с Беатрис, не сега. Но тя протяга ръката си и я слага върху моята. Изящна кафява ръка върху моята, бяла като мляко.
— Естебан ми каза, че ти е разказал всичко.
— Да, но не съвсем всичко.
— Не, не всичко.
Известно време мълчим.
— Като ме погледнеш, сигурно ти е трудно да си представиш, че прадедите ми са били викинги — казва тя. — Не, няма нужда да казваш нищо. Карибските гени в мен отдавна са надвили скандинавските.
Тя стиска нежно ръката ми, след това я пуска.
— Да се срамуваш от семейството си и от предците си е много болезнено.
— Имаш ли причина да се срамуваш?
— Нямаш представа…
— Аз бих се гордял с непоколебимостта на предците ти. Помисли за стотиците години, през които те са пазели мумията.
Тя се засмива; кратко, сухо и горчиво. Така би се засмяло момиче на повикване, когато някой от редовните й клиенти я попита дали го обича.
— Мога да си представя какво ти е разказал Естебан.
— Нима ме е лъгал?
Вратата се отваря и влиза армия от сервитьори, които събират чиниите ни и поднасят десерта: топли боровинки и домашен ванилов сладолед. Наливат десертно вино в малки кристални чаши и след това затварят толкова тихо вратата след себе си, че трябва да се обърна, за да се уверя, че наистина са си отишли.
— Да, лъгал те е. Не се съмнявам, че голяма част от това, което ти е казал, е истина. Най-вероятно по-голямата част. Но те е излъгал за най-важното нещо.
— Защо?
— Естебан е бил отровен от миналото.
— Какво означава това?
— Всички ние сме продукт на изборите, направени от нашите прадеди.
— Да, но притежаваме и свободна воля.
— Свободната воля само покварява някои хора.
— Естебан?
— Брат ми е бил покварен от векове предателства, двойни стандарти и безпринципност.
Тя провлачва думите, сякаш всяка една от тях е топка на верига.
Поглеждам я с изненада, смучейки топла боровинка. Става ми неудобно. Освободеният от затвора си гняв зачервява бузите й.
— Какво се опитваш да ми кажеш, Беатрис?
Тя забожда боровинка със сребърната си вилица. Очите й се пълнят със сълзи.
— Как според теб предците ми са построили този дворец?
— Злато на инки?
Тих смях.
— Сигурна съм, че златото на инките е помогнало. Както и златото на ацтеките. Пазителите бързо се съюзили с конквистадорите и, верни на своята викингска кръв, плячкосали всички карибски острови наоколо, както и целия южноамерикански континент. Леон, Веласкес, Кортес, Писаро, де Сото, де Коронадо — моите предци са грабели и плячкосвали рамо до рамо с тях. Според легендата именно представители на рода Родригес открили южноамериканския град от злато Ел Дорадо. Много хора смятат, че оттам идва богатството ни.
— Ел Дорадо не е ли мит?
— Така казват. Но кой знае. Основите на невероятното богатство на рода Родригес били положени през шестнадесети и седемнадесети век. Голяма част от златото дошло от конквистадорските набези, но сме получили и много злато от Европа.
— От кого?
— От най-могъщата европейска институция през шестнадесети век.
— Коя е била тя?
— Нека те попитам нещо: според теб колко векове братството на пазителите останало предано на Асим и на неговата мисия?
Още от началото на престоя си в двореца „Миерколес“ бях хранил тайната надежда, че Естебан е пазител, който съвсем искрено се опитва да изпълни клетвата, която бяха положили неговите предци.
— Предците ми са били предатели, Бьорн. Те предали Асим; предали всички, които се жертвали за каузата. Предали мисията си.
— Как?
— Много хора вярват, че Колумб заразил Америка с европейска поквареност и декадентство. Това, че Америка била открита от европейци, обрекло местните жители. Обрекло и пазителите. Те се покварили, един по един. Покварили ги парите, властта, общественото положение. С Естебан произлизаме от семейство на крадци и измамници.
Не знам какво да кажа.
— Карибите не е трябвало да се превръщат в последна спирка за пазителите — продължава тя. — Те трябвало да се върнат в Европа. Търсели ветровете, които да ги отведат вкъщи. Но останали тук. Питал ли си се защо?