— Добре дошъл в Свещената библиотека — казва Беатрис. — Тук съхраняваме нашите най-ценни и редки съкровища.
Стъпваме върху килим, който е толкова мек, сякаш е направен от мъх.
Беатрис спира пред един от шкафовете. Отваря го и изважда кодекс с дървени корици. Заставам зад нея и поглеждам над рамото й.
Тя внимателно го отваря.
— Това е оригиналният текст на De Transitu Virginis, „Успение Богородично“, написан около 169 г. сл.Хр. от св. Мелитон Сардийски. Понеже Мария била майката на Господ, тя не можела да умре от физическа смърт, затова когато дошло времето й да напусне този свят, душата и тялото й се издигнали в рая.
Поглеждам писмата с благоговение, всяка дума е изписана с любов и вяра.
Беатрис отива при друго чекмедже и го отваря. Вътре, върху малка копринена възглавничка, лежат две златни монети.
— Тези монети са били на Николас, известен още като св. Николай Мирликийски или дядо Коледа. Той спасил мъж и трите му дъщери от бедност и проституция, като тайно хвърлил три кесии със златни монети през прозореца и в комина на къщата им.
Тя се приближава до едно позлатено писалище, отваря го и вади златна кутия. Вътре между два листа стъкло лежи напукан пергамент.
— Това е заповедта за екзекуция на Христос, подписана от Пилат Понтийски.
— Как успявате да се сдобиете с тези неща?
— Винаги сме били в добри отношения с Ватикана. Различни папи, кардинали и архиепископи са се възползвали от близостта си с нашия род. Когато някой теологичен дебат стане особено разгорещен, за тях е удобно да премахнат някои документи и артефакти, които биха злепоставили църквата или отслабили нейните позиции. Дворецът „Миерколес“ се смята за по-сигурно хранилище на подобни артефакти от архивите на Ватикана. Освен това архивисти и кардинали са изменяли на Ватикана в миналото, продавайки тайните на църквата на нейни недоброжелатели. Но в нас Ватикана винаги е имал лоялни съюзници.
— Това е невероятно, Беатрис, напълно невероятно!
— Не всичко идва от Ватикана. През годините сме закупили огромно количество ръкописи, писма, книги, кодекси и пергаменти, както на отворения, така и на черния пазар. Финансирали сме разкопки. Подкупвали сме археолози, изследователи и търсачи на силни усещания. Съхранявайки тези съкровища, ние поне сме се погрижили за това, те да не бъдат безвъзвратно загубени.
— За учените и за обикновените хора няма значение дали тези артефакти се намират под ключ в двореца „Миерколес“ или в частната колекция на шейх Ибраим.
— Шейхът е отмъквал много ръкописи под носа ни. Но несъмнено той може да каже същото за нас. Ела, трябва да се запознаеш с един човек.
3.
Той е толкова висок, слаб и блед, че не бих се учудил ако изчезва всеки път, когато светлината го огрее в гръб. Кожата му е също толкова бяла, колкото е и моята. Може би затова веднага чувствам някаква връзка помежду ни. Забелязвам цяло съзвездие чернодробни петна под изтънялата му сива коса. Носът му е като остър клюн. Човек остава с впечатлението, че той гледа единствено навътре, в себе си, към един личен, непознат за останалите свят.
Спалнята му е също така негов кабинет. Когато чукаме на вратата му, той седи на бюрото си и пие чай. Бюрото е покрито с книжа, книги и документи.
— Това е Куратора — казва Беатрис. — Така го наричаме. Куратора.
Той ми подава една костелива ръка. Стискам я и добивам усещането, че се ръкувам със скелет.
— Чел съм за вас — казва той с глас, който е толкова сух и крехък, колкото древните документи на бюрото му.
Беатрис нежно слага ръка върху тънките му рамене.