Рунически камък.
Протягам ръка и докосвам с пръст символите, почти изтрити от вековете. Превеждам ги в главата си, символ по символ.
„Тод издълба тези руни далече от земята на предците си,
през бурни морета и непознати планински вериги,
през гори и върхове.
Ние пренесохме Свещения,
когото сме родени да пазим
по волята Божия,
както ни научи Асим,
до острова на слънцето Еспаньола
1503“
По средата на парка, заобиколен от цветя и висока ограда от ковано желязо с дълги, остри шипове, лежи снежнобял мавзолей.
Стените са украсени с фризове от червен камък, но няма прозорци. Куполовидният покрив е от зеленясала мед.
Спираме пред портите.
— Гледай — нарежда ми Естебан. Изважда дистанционно управление от джоба си. Натиска бутон и мракът е осветен от огромна мрежа инфрачервени лъчи.
— Сигурност — обяснява той. — В случай, че някой въпреки всичко успее да се прехвърли през оградата и да преодолее сензорите за движение, камерите, инфрачервените лъчи и кучетата.
Той приближава окото си към скенера, след това набира код. Желязната порта се отваря.
Спираме пред гранитното стълбище, което води към входа на мавзолея. Разпознавам три символа, изобразени на фриз върху един фронтон, намиращ се над голямата двойна врата. Анкх, руна на Тир и кръст.
Изкачваме стълбите до мраморната площадка пред вратата. Старите, солидни ключалки са били заменени от ключалки с код. Естебан набира кода, изчаква секунда и след това набира втори.
Тежките врати се отварят напълно беззвучно.
Влизаме във вестибюл с мозаичен под. Таванът и стените са украсени със стенописи. Зад нас вратите се затварят. И се заключват. Очевидно вътрешните и външните врати не могат да стоят отворени по едно и също време.
Минаваме през втория чифт врати и стигаме широко стълбище, по което слизаме. Попадаме във втори вестибюл. Естебан отново трябва да приближи окото си към скенер и да набере код.
Вратата се отваря.
Влизаме.
4.
Загубвам се в божествената, тайнствена красота на мавзолея.
Високият, белосан куполовиден таван почива върху четиринадесет мраморни колони. Зад колоните стените са бели и блестят. Ротондата, колоните и куполовидният таван създават една съвършена архитектурна хармония. Докато Свещената библиотека и другите помещения в двореца „Миерколес“ са богато украсени, мавзолеят е прост, изчистен и красив. И невероятно ослепителнобял.
Отвън гробницата не изглежда голяма, но сега, когато съм вътре в нея, невероятните й размери ме изумяват.
По средата на пода, върху плинт, висок около метър, лежи златен ковчег. До ковчега водят пет широки мраморни стъпала. Около него са поставени четири високи златни менори, във всяка от които горят по седем свещи.
Приближаваме се към плинта и ковчега с благоговение. Тракането на патериците ми звучи като богохулство, така че аз ги стискам под мишница и продължавам куцукайки.
Изкачваме петте стъпала до плинта.
Капакът на ковчега е отворен. Той почива върху четири подпори от абанос.
Мумията лежи в ковчега, с ръце, кръстосани на гърдите.
Тя е омотана в лен, главата й е издължена и остра.
— Това — казва Естебан, — е Моисей.
Вече се бях досетил за това, но изведнъж въздухът напуска белите ми дробове, а краката ми се размекват. Главата ми е празна, лека, куха. Сърцето ми тупти толкова силно, че се боя да не избухне в гърдите ми. Очите ми се изпълват със сълзи.
— Моисей… — повтарям аз с благоговение.
5.
Отваря се вътрешна врата към мавзолея. Влиза Беатрис, придружена от същите охранители, които изпроводиха Куратора от Свещената библиотека. Охранителите застават от двете страни на вратата. Беатрис се плъзга по пода към мен.
Объркан, аз поглеждам от Беатрис към мумията и обратно. Защо е дошла тук? Мислех си, че отдавна си е легнала. Защо охранителите са с нея?
— Искам Тингвелирските свитъци — казва Естебан.
Не бях очаквал точно тези думи, но логиката в тях е желязна. Въпреки смущението и растящия страх, аз осъзнавам защо Естебан ми бе показал мумията.