— Несъмнено се чудиш защо те доведох тук — продължава Естебан. — Искам да разбереш, че Тингвелирските свитъци са част от нещо по-голямо. Което е тук. В двореца „Миерколес“.
Поглеждам към Беатрис. Какво правиш тук? Очите й са празни и студени.
— Беатрис? — примолвам й се аз.
Тя поглежда към брат си.
— Прекрасна е, нали? — мушва ме той с лакът. — Красива е, нали? Не си мисли, че не забелязах как я гледаш.
— Къде са свитъците? — пита Беатрис. Топлината е изчезнала от гласа й.
— Ще ни ги дадеш ли, ако ти позволя да спиш със сестра ми? — смее се Естебан. — Какво ще кажеш, Беатрис? Струва ли си да изчукаш този бледолик, ако в замяна получим свитъците?
Беатрис ме гледа, без да мига.
Естебан продължава:
— Проявих търпение към теб. Не си ли съгласен? Отнасях се с теб като с приятел. Дадох ти достатъчно възможности да постъпиш правилно. Но започвам да губя търпението си.
— Не знам къде са те — заеквам аз.
— Може би ти вярвам. Може би не. Но няма да е трудно да разбера.
Той прави знак на двамата охранители и те тръгват към мен. Естебан ме бута и двамата слизаме по петте стъпала. Беатрис тръгва след нас. Излизаме от мавзолея, спускаме се по дълго, тясно стълбище, прекосяваме няколко безкрайни подземни коридора, които наскоро са били боядисани, преминаваме през няколко тежки метални врати и накрая се озоваваме в просторна зала без прозорци, която трябва да е точно под двореца.
Охранителите отварят огромна дървена врата. Стръмно стълбище води към дълбоко мазе.
— Къде отиваме? — Гласът ми трепери.
Беатрис се обръща и си тръгва. Към светлината.
Бутат ме по стълбите, в тъмното, към тежка миризма на влага и разложение. Каменният под е осеян с нокти. Един от охранителите включва фенер, светлината му се отразява в жълти очи. Паяк пропълзява до крака ми.
— Къде отиваме? — питам пак.
Осъзнавам, че не се връщаме в стаята ми, с нейното огромно меко легло и красив полилей. Искам обяснение.
Коридорът на мазето е нисък и влажен, със сводест таван. Каменният под е хлъзгав. Завиваме и се озоваваме пред дебела дървена врата, заключена с огромно желязно резе. Гущер се стрелка по земята до крака ми и започва да се катери по стената.
Един от стражите отключва вратата с нелепо голям ключ. Ключалката скърца, сякаш не е била използвана от хиляда години. Което най-вероятно не е далече от истината.
— Не искам да останеш с впечатлението, че не съм добър домакин — казва Естебан. — Затова ще те преместя обратно в старата ти стая, веднага щом се съгласиш да ни съдействаш. Междувременно, условията тук, в мазето, ще ти помогнат да се съсредоточиш върху моето предложение.
Казва ми да вляза.
Няма начин. Оставам на място.
— Трябва да знаеш — хълцам аз, — че страдам от клаустрофобия.
Един от охранителите ме блъска и ме запраща в килията с главата напред. Патериците ми издрънчават върху каменния под. Той е твърд, студен и мокър.
Затръшват вратата.
Килията
1.
В килията цари пълен мрак. Смърди на мухъл, урина, застояла вода и мъх, както и на нещо, умряло преди десетилетия.
Изправям се и удрям главата си в каменния таван. Изръмжавам от болка. В тъмното ми е трудно да запазя равновесие.
Трябва да се съсредоточа, за да отблъсна първата атака на клаустрофобията. Знам, че не трябва да се предавам на паниката. Три, две, едно… Вдишвам дълбоко, въздухът изпълва дробовете ми, стомаха ми.
Вече очите ми би трябвало да са свикнали с мрака, но продължавам да не виждам нищо. Абсолютно нищо.
С протегнати пред себе си ръце аз правя няколко несигурни крачки към стената. Тя също е от солиден камък. Прокарвам пръсти през косата си. Напипвам пулсираща цицина.
Дишането ми вече е достатъчно спокойно, за да чуя нещо различно от собственото си хълцане.
Напрягам слуха си.
Някой диша.
Не съм сам в килията.
2.
Страхът ме парализира. Вкочанен съм от ужас, замръзнал на място, а главата ми се изпълва като балон със звука на слабото, стържещо дишане на някакво друго същество, затворено с мен в мрака.
Човек? Животно? Същество, подобно на Ам-гъл, което от четиристотин години обитава мрака на тази килия и сега най-накрая ще вкуси човешко месо и ще задоволи глада си?