— Естебан построи гаража през седемдесетте, дотогава това бяха складови помещения — обяснява Беатрис.
Тя отваря задната врата на червен микробус с логото на „Кока-кола“, изписано отстрани. Отзад лежат два тежки дървени сандъка. Единият е дълъг и правоъгълен, другият малък и квадратен. Куратора слага алуминиевата кутия с шестте папирусови свитъка в по-малкия сандък, след което я покрива с хартия и елова вата.
Правоъгълният сандък е точно толкова голям, колкото да побере ковчега с мумията.
Облягам една от патериците си на стената на гаража. Ако искам да помагам с пренасянето, едната ми ръка трябва да е свободна.
3.
Излизаме от гаража и попадаме в поредния лабиринт от коридори, този път от западната страна на двореца. Завиваме надясно, минаваме през аленочервена метална врата и изведнъж разпознавам богато украсения коридор, който води до мавзолея.
Оказва се по-лесно да ходя, подпирайки се само на една патерица, и започвам да се чудя защо толкова дълго време съм ползвал и двете. Докторът в Италия не ми каза колко дълго трябва да ги мъкна със себе си; норвежкият доктор, който смени гипса ми с бинт, също не спомена патериците. Може би е трябвало да ги захвърля преди седмици. Типично за мен.
Спираме пред врата, намираща се един етаж под мавзолея. Тук няма камери. Беатрис набира кода. Минаваме през вратата, но след това трябва да изчакаме тя да се заключи зад нас, за да може Беатрис да използва скенера и да въведе втория код. Отваря се втората врата.
Изкачваме се по стълби, водещи в стая зад мавзолея.
— Окей — казва Беатрис. Обръща се към мен и дълбоко си поема дъх. — Това е най-деликатният момент.
— Защо?
— В мавзолея има две камери и охранителите непрекъснато виждат ковчега на един от мониторите, така че трябва да прережем връзката.
— Това не е ли рисковано? Ако направим това, те със сигурност ще разберат, че има нещо нередно. Няма ли да е по-добре просто да се надяваме, че не гледат мониторите?
— Гледат ги, повярвай ми. Ако прережем предаването, ще имаме няколко допълнителни минути, преди да разберат, че проблемът не е технически. Един от тях ще слезе тук от първия етаж, за да пренастрои камерите. Тогава ще открие, че те са били изключени ръчно и че ковчегът го няма. След около четири минути и петдесет секунди този охранител ще задейства главната аларма.
— Главната аларма?
— В двореца има няколко различни аларми. Локалните аларми се активират единствено на определени места. Главната аларма активира всички сирени, както вътре в двореца, така и отвън. Всички врати и порти се заключват автоматично и външното осветление, включително червените и оранжевите примигващи светлини на главната ограда, се включва. Алармата отива право в полицията, която ще обгради двореца напълно до четири-пет минути след задействането й. Освен това полицаите ще блокират основните пътища, излизащи от Санто Доминго и ще спрат излитането на всички самолети от летището.
— С други думи имаме три минути да пренесем ковчега от мавзолея в микробуса и половин минута да пресечем с него парка и да излезем от двореца — казва Куратора. — От западната порта ли ще излезем?
— Да — кимва Беатрис. — Тази вечер Карлос е дежурен на западната порта.
Тя кимва още веднъж на Куратора, който отваря капака на алармата.
— Сирената ще вдигне ужасно много шум — казва той. — Готова ли си, Беатрис?
— Да.
Тя въвежда кода.
Куратора стои с пръст върху бутона, който ще изключи камерите.
Беатрис брои до пет.
— Сега!
Изстрелът
1.
Алармата започва да пищи.
— Бързо! — изкрещява Беатрис. Тя отваря вратата и хуква след нас в мавзолея.
Писъците на сирената отскачат от стените, пода и сводестия таван. Въздухът вибрира, ушите ми бучат.
Трептящите пламъчета на свещите хвърлят смесица от сенки, светлини и цветове по белите мраморни колони.
— Давай, давай, давай!
Тичаме (препъваме се) по яркия червен под на мавзолея, изкачваме петте стъпала до плинта.
Тримата спираме пред мумията, изпълнени с благоговение, сякаш едновременно ни бе поразила една и съща мисъл.