След около двеста метра ни настигат полицейските коли и колите на охраната на двореца „Миерколес“. Носят се към нас по авенюто като римски легион: черен форд „Екскържън“, два ландроувъра и осем полицейски коли със сирени и примигващи сини светлини. Оставяме ги да ни задминат. Точно тогава Беатрис получава обаждане. Няколко секунди слуша човека от другата страна на линията, след което затваря.
— Самолетът, който бях наела, е бил заграден с кордон от полицията.
— По дяволите — казвам аз.
— Нищо страшно — казва Беатрис и се усмихва. — Правят точно това, което искам.
Докато полицаите и главорезите на Естебан преследват другия микробус „Кока-кола“ и обграждат наетия от Беатрис самолет, нашият скромен конвой завива наляво, след което правим обратен завой и се насочваме към пристанището.
3.
Десет минути по-късно вече сме на пристанището, което се намира на един нос в устието на реката.
Шофьорът на микробуса „Кока-кола“ се обажда на шофьора на лексуса. Казва, че полицаите и охранителите от двореца „Миерколес“ всеки момент ще го настигнат. Вече били на няколко километра извън града.
— Няма да намерят нищо по-интересно от четиринадесет чувала със сладки картофи и две бъчви с ром — обяснява Беатрис. — А, и петнадесет каси с кола.
Профучаваме покрай бараки, складове, петролни танкери, кранове, паркинг за контейнери и хълмове от захарна тръстика, ситно начукани камъни и фин пясък, готови за износ.
— А, ето тук сме — казва Беатрис.
Disideria
1.
Корабът „Disideria“ е закотвен за кея с толкова много котвени въжета, сякаш се е опитвал да се измъкне.
Той е черен, елегантен кораб. Мостикът сияе, а на светлината, идваща от фенерите на горната палуба, виждам призрачно бледите лица на няколко моряци.
Съчлененият камион спира до кораба, лексусът и фордът спират зад нас, а двата хамъра отново се стопяват в мрака, най-вероятно на път за най-близкия склад.
Слизаме от колата. Въздухът е изпълнен с далечния вой на сирени. Пристанището мирише на петрол, солена вода и чуждестранни подправки. Пеликан, който изглежда така, сякаш току-що е погълнал малко теле, стои на края на един вълнолом и ни гледа.
Беатрис дава на заден и излизаме от камиона. Докерите вече товарят кораба със стоки. Беатрис иска ние лично да пренесем двата сандъка с ковчега и ръкописите на борда, където те ще бъдат заключени в специалния контейнер в трюма.
Куратора отваря задната врата на микробуса. Изведнъж той се обръща. Аз също се обръщам, за да видя какво гледа.
2.
Три черни коли с изключени фарове карат по кея. Спират на няколко метра от нас. Вратите се отварят.
Излизат осем мъже. Разпознавам някои от тях от двореца „Миерколес“. Един помня от Исландия. Всичките са въоръжени.
Естебан Родригес слиза последен.
— Изненадваш ме, Беатрис — казва той.
С отегчен вид Естебан се обляга на отворената врата на колата.
Беатрис стои между Куратора и мен, втренчена в брат си.
— Впечатлен съм — продължава Естебан.
— Спести ми хвалбите си — изсъсква тя.
— Никога нямаше да предположа, че си толкова педантична. Наетият самолет, корабът, двата микробуса, планът ти да ни пратиш по грешна следа. И освен това успя да ме измамиш с помощта на фалшивия си чар и на лъжите си. Впечатляващо! Наистина впечатляващо!
— Винаги съм успявала да те измамя, Естебан. Винаги.
Той маха ръката си от вратата на колата и тръгва към нас. Усмивката му е пресилена.
— Винаги е имало нещо специално между нас, Беатрис.
— Само в твоите извратени фантазии.
— Беатрис!
Той й подава ръка. Тя прави крачка назад.
— Скъпа сестро, върни се в двореца с мен. Готов съм да ти простя всичко. Знаеш, че ще взема ковчега и ръкописа, независимо от всичко. И знаеш, че нямам избор по отношение на тях… — той кимва към Куратора и мен, — … но двамата с теб можем да се върнем вкъщи и да забравим всичко това.
Устата на Беатрис е непреклонна линия.
— Не съм неразумен — продължава Естебан. — Разбирам. Ти си жена. Понякога оставяш емоциите си и наивния ти идеализъм да замъглят твоята преценка. Прощавам ти, скъпа Беатрис. Сега, моля те, ела в двореца с мен.