— Така — казва Тран със снизходителна усмивка, — къде сега е твоето скрито съкровище?
Аз не мога да отлепя очите си от цепнатината, широка повече от метър. Всеки посетител на Тингвелир е изумен от мистичната атмосфера на острова. Разцепената скала е надвиснала застрашително над мястото, където Алтинга, най-старото народно събрание в света, е свикано за първи път под откритото небе през 930 г. Точно оттук lovesigemennene, законодателите, са гледали към голите вулканични форми, туфите, храстите и обрулените от вятъра дървета. Когато свиквали събранието, те вдигали палатките си на тревата между реката и малките поточета.
Двамата отново прочитаме превода на текста на Снори:
Тран сочи към наскоро издигната дървена платформа близо до един от камъните.
— Льогберг. Камъкът на Закона. Законите са били обявявани от този камък и всеки свободен мъж имал правото да ги оспори. Там са стояли великите герои от нашите учебници по история. Законодатели като Снори са управлявали оттук заедно с мъжете от Алтинга.
Тран прикрива с ръка очите си от слънцето и се оглежда.
— Ако разгледаме достатъчно внимателно, може би ще попаднем на голямо червено „Х“.
След което се обръща и отново се засмива.
Тран е довел група студенти по археология, които да ни помагат. Те са заинтригувани от мистериозния характер на нашата работа, от клетвите да не казват на никого за нея и от възможността да бъдат част от нещо историческо. С лопати и лостове в ръце, ние тръгваме надолу по пътеката покрай черната скала от лава, съвсем като седемте джуджета, само че сме повече от седем и сред нас няма джуджета. Слънцето пробива дупка през облаците и блясва в очите ни. Толкова рано сутринта тук има малко туристи. Няколко дебели американци ни гледат с безразличие. Несъмнено си мислят, че сме работна група, която местната власт е сформирала от всички градски джебчии, осъдени на общественополезен труд.
Тран нарежда на студентите да ни чакат на мястото, където двете пътеки се пресичат, след което двамата продължаваме нагоре към Льогберг.
— Скалдбрейдур.
Тран сочи към планина в далечината. След това казва замислено:
— Льогберг… Скалдбрейдур… числото на звяра… 666 в Апокалипсиса. Това не е ли малко… ами… очевидно?
— За нас, може би. Но Снори е писал във време, когато само една шепа хора са можели да четат. И дори по-малко са можели да дешифрират кодове. Трябвало е да си грамотен, за да разбереш какво означава „числото на звяра“.
— И въпреки това твърдиш, че Снори е закодирал инструкции в текстовете си…
— Предназначени за учени хора, които са знаели ключа за разбиването на кода. Мъже, споделяли идеите и ценностите на Снори. Те са знаели как да разчетат и интерпретират кодирания текст. „Числото на звяра“ за нас е очевидна препратка. Но през тринадесети век Апокалипсис едва ли е било четиво за преди лягане за повечето хора.
Започваме да броим 666 стъпки от Льогберг. Студентите ни следват в линия като патенца. Прекрачваме скали от лава и тревисти могили. Високо над главите ни кръжи ято птици. Вулканичните върхове дращят облаците.
След четиристотин стъпки спираме. Чувствам се обезкуражен.
— Ако тук имаше пещера, тя несъмнено щеше да бъде открита преди години!
— Зависи колко добре е била скрита. Когато Хауърд Картър откри гробницата на Тутанкамон в Долината на царете, археолозите я бяха търсили с десетилетия.
След още двеста стъпки пред нас се изпречва назъбено острие от лава и трябва да решим дали да продължим надясно или наляво. Тръгваме по склона на скалата.
След още шестдесет и шест стъпки стигаме.
И там няма нищо.
2.
Сцепената скала се извисява десет-петнадесет метра над нас, а основата й е осеяна с остри камъни, сипеи, покрити с мъх и някое и друго упорито растение.