Той взима лявата ми ръка, хваща кутрето ми и го извива назад.
— Къде са свитъците? — пита мъжът с пистолета.
През прозореца виждам църквата „Халгрим“. Тя сякаш се носи в небето, окъпана в свръхестествена светлина. Долу на улицата виждам хора, които крачат бързо, превити на острия вятър.
Той натиска още по-силно. Болката е непоносима.
— Къде?
Изстенвам. Високо и силно. Планината от мускули продължава да ме гледа, без да мига. И натиска кутрето ми още по-назад.
Вече съм готов да им призная каквото и да било. Готов съм да им кажа къде са свитъците. Готов съм да им кажа, че съм водач на сатанинска секта, която принася в жертва малки дечица. Готов съм да им кажа, че съм член на Ал Кайда. Готов съм да им кажа, че съм двоен агент на ЦРУ, ФБР, МИ5 и Мосад. Но болката е толкова силна, че не мога нито да мисля, нито да говоря.
— Къде са свитъците?
Никога не съм се възприемал като особено крехък човек. Чувам как кутрето ми се прекършва. Чупи се с остър, рязък звук, като този, който чуваш в гората, когато стъпиш върху изсъхнал клон. Надавам пронизителен вик. Болка се изстрелва от ръката ми и стига чак до главата.
Той ме пуска. Аз грабвам лявата си ръка, тя цялата е в пламъци.
— Съжалявам за това, което се случи със свещеника — казва мъжът с пистолета. — Но няма да се поколебаем — поглежда ме смръщено, за да се увери, че го разбирам, — да те осакатим или убием. Искаме свитъците!
Мускулестият слага ръцете си около врата ми. Адамовата ми ябълка подскача нагоре-надолу над показалеца му. Той не е събрал ръцете си, но въпреки това аз се боря да си поема въздух.
Ако това беше филм, щях да им се изплъзна и да скоча през прозореца. През стъклото. Хората биха направили всичко, за да се спасят от смъртта. Но аз винаги съм бил страхливец. Не понасям височини. Или остри парчета стъкло. По някаква причина имам проблем с порезните рани, кръвта и счупените крака и ръце.
Нямам намерение да жертвам живота си за свитъците от Тингвелир. Точно когато се каня да им кажа, че те са заключени в трезора в мазето на института „Арни Магнусон“, аз поглеждам през прозореца към улицата.
Полицейска кола паркира срещу хотела.
Нещо в очите ми трябва да е издало проблясък на надежда. Големият арабин се обръща и поглежда през прозореца. Ръцете му отпускат хватката си около врата ми. Ниският казва нещо, което звучи като „мокхабарат“. Гигантът отвръща „шорта“.
Долу на улицата от полицейската кола излизат двама полицаи. Разполагат с цялото време на света.
Арабите ме гледат като две хиени, чиято плячка им е била открадната под носа.
Изскимтявам.
Със скоростта на светлината, те връзват китките ми за леглото и покриват устата ми с голямо парче тиксо.
След това изчезват.
2.
След няколко минути полицаите чуват полузадавените ми викове и нахлуват в хотелската стая, но арабите отдавна са се измъкнали надолу по пожарната стълба, през задния двор на хотела и по една от тихите малки улички зад него.
Чувствам се слаб. Полицаите махат тиксото и ми помагат да легна на леглото. Болката, която чувствам, и страхът, който кара тялото ми да се тресе, съвсем не са пропорционални на сериозността на контузията ми, но за мен едно счупено кутре е повече от достатъчно.
Полицаите се обаждат за подкрепления. От леглото чувам полицейски коли и линейка, които спират с пищене на гуми пред хотела. Скоро навсякъде из хотела плъзват полицаи и детективи. Млад заместник лекар слуша сърцето ми с леден стетоскоп. То препуска като обезумял кон. Лекарят слага шина на моето подуто, счупено кутре, като после го завързва за средния ми пръст. Дават ми превръзка за през рамо и хапчета за болката. Медицинска сестра гали бузата ми съчувствено. Детективите ме разпитват. Аз им посочвам най-големия арабин на снимката на телефона. Изказвам предположението, че дребният, набит арабин е един от онези, които не се виждат ясно, защото са на заден фон. Детективите с такова безразличие записват всичко, което им казвам, че човек би си помислил, че присъствието на агресивни араби, опитващи се да ограбят културното наследство на страната и чупещи пръстите на невинни изследователи е нещо съвсем нормално за Исландия.
Няколко часа по-късно вече съм им казал всичко, което знам. Линейката се е върнала в болницата без мен.
Двама полицаи остават в хотела, един пред вратата на стаята ми и един във фоайето.