Телефонът звъни още преди да отворя бирата. Тран. Казва ми, че са нахлули с взлом в къщата му, както и в института. За щастие не са открили нищо. Дори не са се опитвали да влязат в трезора.
Моля го да се свърже с полицията и добавям, че е по-добре да приключваме разговора, в случай че някой подслушва линията.
Известно време се боря с кенчето, преди да го отворя. Тъй като гриза ноктите си, винаги ми е трудно да вкарам пръста си под алуминиевия пръстен. Всеки си има своите проблеми.
Вдигам кенчето до устата си с трепереща ръка и отпивам.
Не съм герой. Но съм упорит.
Решавам, че ми е дошло до гуша.
Обаждам се в полицията. Няма да повярват на думичка от това, което им казвам. Прехвърлят ме в централата. Бавно и със заекване, аз им разказвам всичко, което се случи в Исландия — разказвам им за Сира Магнус, за арабите, за археологическите открития. Казвам им, че според мен някой е бил в апартамента ми. Докато слушам собствените си думи, аз си представям как човекът от другия край на линията отмята с човка в бележника си квадратчето срещу думите „случай за психиатрията“.
Но след като ме изслушва, полицаят казва нещо неочаквано.
— Исусе! — възкликва той.
Може би е чувал за мен. Може би е впечатлен от титлата ми и от връзката на всичко, което му разказах, със Снори. Дори един полицай може да копнее за малко приключения и драма, които да разнообразят сивото му ежедневие.
— Веднага ще изпратим човек — казва той решително.
2.
Човекът, когото изпращат, е закръглена жена, облечена в поличка до коленете и тесен пуловер, който не може да скрие огромните й гърди.
Отначало я вземам за амбулантен търговец. След това забелязвам думата „ПОЛИЦИЯ“ на картата с името й, която виси на връв около врата й.
Името й е Ранхилд. Детектив инспектор Ранхилд. Сварявам кафе и двамата сядаме в дневната. Разказвам й за всичко, което се случи в Исландия, и за причината, поради която според мен някой е влязъл с взлом в апартамента ми. Тя нито се засмива, нито ми хвърля поглед, изпълнен с недоверие. Когато свършвам, разглежда рамките на вратите и ключалките им. Казвам й, че хората, които са били в апартамента ми, са професионалисти и не биха оставили такива следи. Показвам й следите от взлома, които бях забелязал: клавиатурата, книгите, дисковете, кръстословицата и химикалката. Тя се усмихва тайнствено и казва, че съм изключително наблюдателен.
По-късно пристигат двамата полицейски техници със своите четчици и малки найлонови торбички, в които събират доказателствата.
Полицаите шетат из апартамента ми почти три часа. Не намират никакви доказателства. След като техниците си тръгват, Ранхилд става да ми каже довиждане.
— Сигурна съм, че разбирате. Нямаме достатъчно доказателства, за да ви поставим под полицейска охрана — казва тя. — Но все пак — внимавайте.
Връчва ми картичка с няколко телефонни номера. След това я взима от ръцете ми и с химикалка „Биро“ записва номера на мобилен телефон.
— Моят личен номер. За всеки случай… нали знаете.
Когато Ранхилд си тръгва, заключвам вратата. Слагам и веригата. Отпивам от кенчето. Бирата е топла и разгазирана.
Телефонът звъни. Вдигам слушалката. Тишина. Но чувам нечие дишане. Затварят.
Някой проверява дали съм вкъщи.
Хвърлям само най-необходимите дрехи и тоалетни принадлежности в една платнена торба и хуквам към колата. Има хора, които биха се поколебали да нарекат моята Бола „кола“. Никога не съм изпитвал нужда да парадирам с големи и скъпи коли. Бола е „Ситроен 2CV“. Консервна кутия с мотора на шивачна машина. Пълна с чар, душа и синтетичен петрол.
Бягам от апартамента си и намирам убежище във вярната си Бола. Никой не ме последва. Което е добре, защото Бола не може да развие особено висока скорост. Но съм сигурен, че ме наблюдават. Знаят къде съм. Не мога да ги видя, но, без съмнение, те виждат мен.
3.
Ръководителят на моята катедра в университета, професор Трюгве Арнцен, е непоносимо лайно. Убеден съм в това. Аз съм негов доведен син вече двадесет и пет години.
Когато майка ми умря, принудената учтивост и неохотната толерантност, които съществуваха помежду ни, изчезнаха почти веднага.
Професорът превзе майка ми, когато истинският ми баща почина при падане от планински връх, който професорът го бе убедил да изкачи. Тогава бях на дванадесет. Ако не друго, то поне научих, че предизвикването на гравитацията на дуел може да бъде фатално. Преди няколко години научих, че всъщност баща ми се бе опитал да убие професора, защото бе открил за връзката му с майка ми. Вместо това самият той бе станал жертва на капана, който бе заложил. Както каза Сира Магнус: Всичко се случва.