Обектът е бил един от командващите офицери, отговорен за нападението с отровен газ в Халабя, при което са загинали 5000 души. Според ЦРУ, обектът е бил ключова фигура в Ал-Анфал. МИ5 твърди, че докато служил като офицер в Републиканската гвардия, обектът лично е ликвидирал между 3000 и 4000 души.
От 2003 г. обектът работи като «военен консултант на свободна практика». Живее в Абу Даби. Най-вероятно истинската му професия е наемен войник/убиец.
Според френското разузнаване, La Direction Generate de la Securite Exterieure, от 2006 г. обектът работи изключително за неидентифициран работодател от Саудитска Арабия.
Израелската разузнавателна служба, Ha-Mosad le-Modi’in u-le-Tafkidim Meyuhadim (Мосад), въпреки осъществената подривна дейност и някои тактически успехи, все още не може да потвърди, че този работодател е шейх Ибраим ал Джамил Ибн Закий Ибн Абдулазис ал Филастини.“
— Е, поне сега знаем кой е той — казвам аз.
Имам навика да крия страха си под маска от безразличие. Информацията, която бях научил току-що, ме ужасява, но мисълта да се предам никога не би минала през главата ми. Всъщност точно обратното: започвам да изпитвам трескавата нужда да победя този човек, да го надвия, да му се изплъзна.
Да победя непобедимото. Да победя екзекутора на име Хасан. Аз съм неимоверно упорит. Един разумен човек знае кога е време да каже „Пас“ и да хвърли картите на масата. Но аз? О, не. Дълбоко вътре в мен живее един прегърбен загубеняк, който всячески се опитва да научи отговорите на всички въпроси; човек, който би разглобил часовник, за да научи тайните на времето. В момента в мен любопитството е много по-силно, отколкото страха. Освен това да се предам би означавало да оскверня паметта на Сира Магнус.
Изражението на лицето на Ранхилд ми напомня за майка ми, която често ме гледаше по същия начин, когато бях малко момче. „Скъпи Бьорн — би казала тя, — бъди внимателен.“
Полицаите ми дават лична аларма, която мога да задействам в случай на опасност.
В следващите няколко дни ще разполагам със свой собствен бодигард, полицай със слушалка в ухото и слънчеви очила, който ще следи за потенциални атентатори, скрити в храстите.
Освен това ми връщат компютъра. Програмите, които Хасан и неговите хора бяха инсталирали, или са изчезнали по някакъв магически начин, или са били погълнати от други програми. Единственото нещо, което полицаите са успели да открият, е дайлър, свързан с прокси сървър някъде на Карибите, който пък е свързан със сървър в Абу Даби.
8.
Ползвам кабинета на колега от университета, който е във ваканция. Бодигардът ми седи на стол в коридора, чете таблоиди и скучае, чакайки да ни щурмува Републиканската гвардия.
Звъня на Тран в Исландия.
По гласа му познавам, че нещо го тревожи. Усещам, че търси думи, които да му помогнат да не прозвучи като параноик. След това признава, че някой го наблюдава. Някой го следи, някой рови из книжата му, когато излезе от кабинета си, някой се прокрадва около къщата му, когато го няма. Пресиленият му смях, когато ми разказва всичко това, само подсилва впечатлението, че най-големият му страх е това, че аз няма да му повярвам.
Казвам му за Хасан. За полицая, който в момента седи в коридора пред кабинета. За всичко, което се случи, откакто се върнах в Норвегия. След това го моля да се обади в полицията и да им обясни колко сериозно е положението.
— По следите ни са, Тран — казвам аз.
Той звучи така, сякаш се опитва да глътне цяло яйце.
— Дълго време се надявах, че е просто моето въображение.
— Тингвелирските свитъци на сигурно място ли са?
— Да, преместихме ги в…
— Спри! Не ми казвай.
— Но…
— Може би подслушват телефона.
Той млъква. Мълчи дълго време.
Накрая се уговаряме да му позвъня на номер на негов колега, но не от моя телефон, а от някой друг телефон в университета.
Тран ми казва, че изследователите от института „Арни Магнусон“ са занесли Тингвелирските свитъци в лаборатория на Центъра по изкуства в Рейкявик. Те се престрували, че работят върху фолио на книгата от петнадесети век Codex Flatöiensis.