Намирам изправения камък почти по случайност. Очилата ми са се замъглили и докато ги бърша с крайчето на ризата си, забелязвам неясните очертания на обелиск. Бързо слагам очилата си.
Обелискът изчезва.
Оглеждам се, объркан. Виждам дънери на дървета, храсти, камъни, покрити с мъх, клони и клонки, листа. Свалям очилата си и формата отново се появява. Този път не изпускам камъка от очи и пак си слагам очилата. С изумление осъзнавам, че обелискът е част от по-голяма скала, в която е бил издълбан.
До края на деня намираме всичките пет обелиска, подредени около абатство „Лис“ във формата на пентаграм.
Почти се препъваме в следващите два, но ни трябват повече от три часа, за да намерим последния. Ойвинд отбелязва всеки открит от нас обелиск върху карта на местността.
След това се качваме в колата и поемаме към нашата местна изследователска станция — мазето в къщата на родителите на Ойвинд. Изпържваме си риба, която купихме жива от фиорда в Ос.
Вече имаме изправените камъни, имаме пентаграма, но ни липсва самият гроб.
След като изяждаме рибата, двамата с Ойвинд си отваряме по една студена бира.
Припомням си нещо, което бях прочел в текста на Снори: „изток се среща със север“. Изведнъж осъзнавам, че това може да е описание на пресечна точка между някои от източно-западните/северно-южните оси на пентаграма. Но „изток се среща със север“ е едно доста неясно описание, тъй като има няколко точки, в които изтокът се среща със севера. Така че това, което ни остава да направим, е да проследим всички линии на пентаграма и да видим дали няма да намерим нещо интересно върху една от тях.
3.
На следващия ден отново ставаме с изгрева. Едва сме започнали разходката си по протежение на първата от петте линии, ос А-В, когато откривам развалините на малка каменна постройка.
Руините са съвсем близо, точно на границата на гората, където оста А-В среща оста D-C на вътрешния пентагон, полускрити от клони и буйна растителност.
— Нищо важно — отбелязва Ойвинд.
— Местоположението е забележително.
— Задънена улица. Прилича на една от онези постройки, които през Средновековието са строили около кладенци. А според експертите на Дирекцията по културно наследство, това е просто една надстройка.
— Кладенец?
Сграбчвам Ойвинд и го придърпвам към себе си.
— Какво ти става, човече? — възкликва той. — Успокой се! Нали ти казах, че цистерцианците са били обсебени от това винаги да разполагат с прясна вода.
Прескачаме корените и камъните, които ни разделят от руините.
— Основният кладенец е до абатството, така че това сигурно е бил кладенец — резерв, в случай че кладенецът до абатството пресъхне. Според няколко източника резервният кладенец е пресъхнал много преди основния.
— Някога проучвали ли са го?
— Да са го проучвали? — Ойвинд свива рамене. — Абатството е било проучвано и изследвано много пъти. Първите разкопки са били направени още през 1822 г., но те били съсредоточени върху основната сграда, не тук. Оттогава е имало няколко разкопки, но не знам дали този кладенец някога е бил смятан за част от руините на абатството. Сигурен съм, че е бил изследван по време на разкопките на абатството през 1888 г. Но както вече казах, намира се твърде далече от основните сгради, за да представлява някакъв интерес.
Усмихвам се като котарак със сметана по мустаците.
— Бьорн, огледай се! Виждаш ли някакви гробове наоколо?
Оглеждам се. Не виждам гробове, но това не ме изненадва.
— Какво? — пита ме Ойвинд, вбесен от самодоволната ми усмивка.
— Ойвинд, какво търсим?
— Гроб. Погребална могила. Нещо достатъчно голямо, за да побере ковчега на свети Олав. И тъй като той е бил не само крал на Норвегия, но и светец, ако тленните му останки са били погребани тук повече от сто години след неговата смърт, значи трябва да търсим нещо величествено и огромно. Това… — той сочи развалините, — … е просто една купчина камъни!