— Невероятно! — успявам да кажа най-накрая.
Стоим с гръб към стената, с която входът към камерата е бил зазидан. Лъчите на фенерите ни шарят през гъстия многовековен мрак на камерата.
Тя е с формата на пентагон; фигурата, която се получава от пресичащите се линии на пентаграм. Колоните се намират в ъглите на камерата и са разположени на петте пресечни точки.
Въздухът е невероятно студен и мирише на влага и гнило. Но стените, подът и таванът са изненадващо сухи. Няколко камъка са паднали на пода, но иначе погребалната камера изглежда точно така, както преди осем или девет века, когато за последно човешки крак е стъпвал в нея.
Бавно, сякаш сме в транс, двамата с Ойвинд се приближаваме до ковчега. На каменния капак са издялани руните HIR:HUILIR:SIRA:RUTOLFR.
„Тук лежи Сира Рудолф“, превеждам си наум.
На дъното на капака пише RUTOLFR:BISKUB.
— Епископ Рудолф — прошепвам аз, в опит да отдам почит на погребалната камера, която току-що бяхме осквернили с присъствието си. — Един от епископите, които последвали крал Олав от Норвегия в Англия, преди страната да бъде християнизирана.
— Значи не е свети Олав?
— Не.
Твърде развълнуван съм от откритието, което бяхме направили, и от изумителната гледка, която се бе разкрила пред очите ни, за да чувствам някакво разочарование. Разбира се, иска ми се да бяхме намерили мощехранителницата на Олав, а не този каменен ковчег.
Двамата с Ойвинд хващаме капака на ковчега в двата края и го отместваме внимателно настрани.
Скелетът е облечен в червените одежди на епископ, с разложена хермелинова яка. Кокалчетата му са обвити около владишки жезъл, а върху черепа му почива митра — продълговатата, остра шапка, която носят епископите.
Епископ Рудолф…
Съвсем неочаквано аз усещам сълзи в очите си.
— Бьорн? — Ойвинд ме бута за ръката.
С лъча на фенера си той посочва към стената вляво от нас. Отначало виждам единствено острата светлина на фенера, но след това забелязвам четирите керамични гърнета.
— О, господи боже — изстенва Ойвинд.
Всяко едно от четирите гърнета прелива от бижута и египетски фигурки от злато и алабастър. Котки, амулети, скарабеи, богът с глава на чакал Анубис, митични животни, кобри… Светлината от фенерите проблясва по скъпоценни камъни с цвят на тъмна кръв. Ойвинд взима статуетка на Хор, богът с глава на птица.
— Остави го обратно — моля го аз. — Трябва да оставим всичко това недокоснато за нашите колеги, когато те дойдат да изследват погребалната камера.
Той се засмива.
— Точно ти да кажеш това!
След като избърсваме праха от стените, ние откриваме надписи и рисунки на рунически символи и египетски йероглифи. Гробницата е украсена със странна смесица от старонорвежки и древноегипетски символи. Дълго време разглеждаме надписите по стените на светлината на фенерите си.
В единия край на плинта откривам мраморна инкрустация, покрита със стотици символи.
Рунически камък.
С помощта на ножа си освобождавам камъка от прегръдката на плинта и го избърсвам от праха и мръсотията. След това го полагам нежно на пода. Ръбовете му са украсени с бижута.
Най-горе виждам три символа.
— Анкх, руна на Тир и кръст — промърморва Ойвинд.
Фокусирам светлината си върху символите и превеждам от старонорвежки: „Свят си ти, свети Олав, кралю наш“.
Най-накрая текст, който мога да разчета.
— Ще взема това с мен!
По лъча светлина, блестящ в очите ми, разбирам, че Ойвинд ме гледа.
— Трябва да им кажем за всичко, което сме намерили — казва той най-накрая.
— Разбира се. Но не е нужно да им казваме нищо за руническия камък.
— Рано или късно ще забележат, че липсва.
— Аз ще го върна. Когато вече не ми е нужен. Може би ще решат, че гробницата е била ограбена от крадци.
— И ще са прави.
Интермедия
Разказът на Бард
(I)
„(Те) тъпчеха светите места под скверните си крака, изравяха олтари и плячкосваха съкровищата на светата църква. Те убиха някои от братята, друга взеха със себе си оковани във вериги.“
„Варварите дойдоха призори, когато дъхът на Ра бе оцветил небето в червено. Аз (…) видях странните им кораби, с които дойдоха по реката; елегантни дълги лодки с огромни платна и озъбени драконови усти, въздигнати на носовете им.“