Попитах своя крал:
— И този препис на картата сега е в теб?
Олав кимна и отвърна:
— Мисля, че е дошло време да открием дали в тази легенда има някакво зрънце истина. И ако някой от семейството ми може да направи това, то това съм аз!
Още същата вечер двамата с Олав срещнахме странен мъж, докато се разхождахме по една от тесните улички около пристанището на Кадис. Такъв човек нито един от двама ни не беше виждал преди. Кожата му бе толкова черна, че чак бе синя; той бе нисък на ръст, косата му бе прилежно сресана и носеше дрехи, които повече биха подхождали на жена.
Син мъж.
Той и свитата му отказаха да направят път на Олав, който бе кисел след следобедната си дрямка. Слугата на Олав удари няколко от мъжете в свитата на синия мъж с меча си и накрая те започнаха да ни молят за милост. Олав извади меча си, за да съсече непокорния син мъж, който падна на колене и започна да моли за живота си на своя неразбираем език. Един от неговите слуги проговори на латински, а образован човек от свитата на краля успя да преведе думите му на норвежки. Когато Олав разбра, че синият мъж е египтянин, очите му засияха по онзи начин, който добре познавах. Кралят рече:
— Той познава пустинната страна. Говори техния език. Може да ни е от полза.
Така че Олав пожали живота на синия мъж и вместо това нареди да го оковат във вериги.
На следващия ден отплавахме към земята, която наричат Египет. Синият мъж бе прикован към гротмачтата. Няколко дни плавахме на юг, след това на изток. Ветровете в платната ни бяха благоприятни, така че съвсем скоро бяхме застигнати от жегата.
Слънцето искреше, въздухът бе горещ и тежък и всички бяхме съблекли дрехите си. Раменете и гърбовете ни изгаряха до червено на слънцето. Мъжете стояха по палубите и гледаха към брега.
На един малък остров до град, който синият мъж нарече Александрия, ние видяхме фар, който беше толкова огромен, че отначало не смеехме да повярваме на очите си. Кулата бе изградена от бял камък и се извисяваше до самото небе. Трудно ни бе да преценим каква беше нейната височина. Споменът за нея все още ме изпълва с благоговение. Опитах се да преброя всички прозорци, но след всяка вълна трябваше да почвам отначало, така че се отказах. В основата на кулата имаше ниска, квадратна крепост. Самата кула се издигаше от двор, който бе по-широк и по-дълъг от всяка къща, която някога бях виждал. На покрива на кулата, която вече стигаше облаците, имаше още една, по-тясна кула с осем стени, а върху нея имаше още една, кръгла и тънка кула. На самия връх на чудовищната постройка имаше огледало, което проблясваше и искреше на слънчевата светлина. Олав, който не се впечатляваше лесно, също гледаше нагоре към кулата с отворена от изумление уста.
— Велик фар, наистина — промърмори той на себе си.
Когато стигнахме западното устие на река Нил, което се намираше съвсем близо до фара, вятърът се усили. Египтяните изпратиха лодки да ни потопят, но квадратните им съдове не можеха добре да застанат редом с нашите кораби. Чакахме ги с вдигнати мечове, копия и брадви. Копиеносците ритмично обсипваха палубите на египтяните с копията си. Никой не посмя да се прехвърли на нашите кораби. Олав се изсмя с глас, пълен с презрение. Но синият мъж ни предупреди, че тези нападения са лошо организирани и водени от некомпетентни командири на периферни постове и митници. Увери ни, че скоро ще срещнем истинските воини.
Воините на фатимидския халифат ни чакаха в един залив, разположен северно от двата гарнизонни града Фустат и Ал-Кира, които защитаваха укрепената джамия Ибн Тулун, разположена помежду им. Насочихме корабите си, „Морски орел“ и „Гарванът на Один“, към най-големия египетски кораб и го притиснахме от двете страни. С мощен рев се прехвърлихме на палубата.
Египетските воини бяха по-малки от нас. Въпреки че бяха тренирани бойци, на тях им липсваше страст и кураж в боя. Много от тях избраха да скочат във водата и да заплуват до брега, вместо да се срещнат с нас. Ние насочихме корабите си към брега и го щурмувахме. На сушата нашият враг бе по-добре организиран и по-дисциплиниран. По команда на Олав ние хукнахме към тях с викове и крясъци, като армия луди варвари от Валхала. Те хвърлиха лъковете и стрелите си на земята и извадиха своите мечове и двуглави копия.
Въздухът затрептя от викове и крясъци и се изпълни със сладката миризма на гореща кръв. Египетската армия бързо бе принудена да отстъпва. Когато се сражаваха воин с воин, на египтяните им липсваше смелостта, която показваха, когато атакуваха и се отбраняваха заедно. Но нито един от тях нямаше достатъчно кураж, за да надвие викинг. Сражаваха се така, сякаш това бе тяхната работа. В тази първа битка с египтяните загубихме само няколкостотин мъже.