Щом египетските воини отстъпиха в облак от прах и позор, ние продължихме пътуването си по реката. Не след дълго срещнахме друга армия, първо по вода, а след това на сушата. Историята се повтори: след кратка и кървава битка египтяните отстъпиха и ние продължихме по реката.
С дни плавахме на юг, нагоре по течението на река Нил. Тази дълга и пълноводна река осигуряваше храна и вода на хора, които живееха в къщи, построени от камък, глина и тръстика. Реката се гърчеше и извиваше като змия през пясъчната пустиня, прашните камъни и скали. Олав бе силно впечатлен от това колко точна и подробна се оказа картата. Всеки завой на реката бе изобразен в рисунката на монаха. Гребците, които предпочитаха морето и силните ветрове, често мъмреха и се оплакваха. Тъкмо бяха направили завой наляво и трябваше да завиват надясно. След това пак наляво. След това отново надясно. Понякога корабите засядаха в пясъчни плитчини. Често трябваше да си проправяме път през гъсти водорасли. По бреговете се събираха хиляди хора. Малки деца тичаха с корабите и крещяха. Срещнахме много търговски кораби, които бързо и тихо правеха място на нашата флотилия.
Плавахме денем и нощем. Вечерите лежахме по гръб на палубата и гледахме блещукащите звезди, докато се хранехме с плодове, взети от брега. Полумесецът лежеше на повърхността на водата, обърнат на обратно. Странна гледка. Въздухът бе пълен с насекоми, звуци и пустинни миризми.
Флотилията стигна палата на зазоряване. Подробните описания от старите пергаменти сякаш бяха написани вчера. Два чакала стояха на стража от двете страни на входа към страничния канал. Великият храм лежеше в сянката на скалата. Погледът на Олав се придвижи от брега към палата и след това нагоре по скалистата гръд.
— Значи стигнахме най-накрая — каза той.
Застанах до него и погледнах картата. Всичко изглеждаше точно така, както бе нарисувано в нея.
— Къде са хората? — попитах аз.
— Спят — отвърна Олав.
Казах, че би трябвало да има охрана.
Олав ми отвърна:
— Пазителите на храма и монасите охраняват палата. Нямат нужда от други хора. Никой не знае за съществуването на гробницата. От погребението са изминали две хиляди и петстотин години.
— Много време — съгласих се аз.
Закотвихме кораба на брега и отидохме пеш до храма. Вървяхме в облак от пясък и прах. Крачех редом с Олав по каменната пътека, която водеше до храма. Изведнъж слаб египтянин се изпречи на пътя ни. Той смело срещна очите на краля. Олав му се ухили.
— Махай се от пътя ми, сини човече! — рече кралят.
Но египтянинът не се помръдна, което му правеше чест. Изражението на лицето и облеклото му веднага ми подсказаха, че той бе монах или свещеник.
— Махай се! — повтори Олав.
Казах на краля, че е малко вероятно чужденецът да говори нашия език.
— Тогава съм сигурен, че ще разбере това — каза Олав и извади меча си.
Малкият син мъж не помръдна. Олав го бодна с меча. Тънка струйка кръв потече от раната и прокапа по пясъка. Той дори не трепна. Но очите му проблеснаха. Египтянинът промълви нещо, което не разбрахме, и след това падна на колене. Това, което шепнеше, ми звучеше като клетва. Съвсем неочаквано за мен Олав прибра меча в ножницата си.
— Ще го вземем с нас! — рече кралят, вперил поглед в коленичилия египтянин. — Може да ни е полезен.
Последното Олав каза по-скоро на себе си, отколкото на нас.
На върха на един хълм наблизо се бе събрала група въоръжени мъже. Олав махна на воините зад нас и им заповяда да срещнат тези бойци, изпратени да защитават своята земя.
Заедно с Олав и специално подбрана група мъже аз пристъпих в празния храм, който миришеше на тамян. Подът бе покрит с мозайка. Стените бяха украсени с богове. Входът към гробницата бе скрит от гоблен зад олтара. Свалихме гоблена и съборихме олтара. Гробницата бе зазидана и запечатана с тайнствени фигури на животни и символи, които не приличаха нито на руни, нито на букви. Олав бе избрал шестима от най-яките мъже, които да съборят стената. Но въпреки това ни отне доста време. Когато отворът бе достатъчно голям, ние се провряхме през него и заслизахме по тесни стълби. Въздухът бе тежък и топъл и вонеше на хумус и камък. Запалихме факлите, които бяхме взели от храма, за да разсеем мрака. Тунелът на края на стълбите ни изведе до първата погребална камера. Олав влезе пръв, аз го последвах.