Факлите ни осветиха стаята. По средата на пода лежеше ковчег, заобиколен от дървени статуи и четири керамични гърнета, пълни със скъпоценности.
— Това вече е нещо — казах аз на краля.
Стените също бяха покрити с богове и странни символи. Главата ми се замая при мисълта, че преди хиляда и петстотин години погребалната камера бе изглеждала по същия начин. Или може би беше от горещината и тежкия, спарен въздух. Наредихме на няколко от мъжете да пренесат гърнетата до корабите. Олав бе нетърпелив. Той взе един остър камък от земята и направи дълбока резка в стената. Нареди на яките мъже да я срутят. Те отново започнаха работа с чуковете си. Шумът бе оглушителен. Ехото, хванато в капан, отскачаше от стените и сякаш постоянно се усилваше. Когато стената бе срутена, ние слязохме по още стълби, които ни отведоха до втората погребална камера. Беше същата като първата — също толкова голяма и също толкова гореща. Отново по средата на пода лежеше ковчег, а до него — четири керамични гърнета със скъпоценности. Кралят извади древната египетска карта и отбеляза къде трябваше да търсим входът към третата и последна камера.
Последната стена бе много по-дебела от предишните, въпреки че не изглеждаше различна. Но Олав знаеше какво ни чака отвъд камъните. Мъжете отново вдигнаха чуковете си.
— Съборете я — рече им кралят.
Мъжете заудряха стената с всичка сила. Желязото бавно разяждаше камъка, шумът отново бе оглушителен. Малки камъчета летяха във всички посоки. Потта се стичаше по лицата на изтощените мъже. Работеха двама по двама, блъскаха стената с чуковете си почти час, преди тя да се поддаде и срути.
— Така трябва да се прави — рече кралят.
Зад стената имаше стълбище, което бе дори по-тясно, дълбоко и стръмно от предишните.
— Ако продължи достатъчно дълбоко — каза Олав, — ще стигнем право в ада.
Никой не се засмя. С вдигнати факли ние заслизахме по стълбите. Долу ни чакаше друг тунел, който ни отведе още по-дълбоко под земята. След около стотина крачки тунелът започна да се разширява. Минахме през колонада. И след това най-накрая стигнахме.
Третата погребална камера преливаше от съкровища. Сапфири, изумруди и диаманти. Свещници от чисто злато. Котки от черен алабастър, птици от полиран камък, огромни бръмбари, които бяха или излети, или издялани. Намерихме керамични гърнета, пълни с пергаментови свитъци.
— За всичко това трябва да благодарим на твоя родственик, Хакон Добрия — казах аз.
Кралят ми отговори с усмивка:
— Значи все пак приличам на някой от семейството.
Мъжете започнаха да събират всичко ценно. Статуите от камък и алабастър оставихме в камерата. Мъже от екипажа донесоха от кораба празни кутии за риба и ги напълниха със скъпоценности. Сега, след като бяхме намерили своето съкровище, тежестта на плячката и на задушаващата жега вече не тревожеше никого. Мъжете надаваха радостни възгласи и се смееха. Стъпалата бяха толкова тесни, че те трябваше да работят заедно, защото бе невъзможно да се подават неща на стълбите. Когато пренесохме всички скъпоценности, Олав им заповяда да вземат едно изящно изработено ковчеже, което съдържаше шест гърнета с папирусови ръкописи. Не можех да проумея за какво му трябваха ръкописи на език, който не разбира. Но крал Олав обичаше ръкописите, обичаше и добрите истории. Пък и нямаше съмнение, че ковчежето бе направено от злато.
По средата на последната камера също имаше голям каменен ковчег, лежащ между четири резбовани колони. С огромно усилие успяхме да избутаме настрани тежкия капак. Вътре имаше кварцов саркофаг. А в саркофага имаше още един ковчег, покрит с прах. А вътре в този ковчег имаше още един ковчег, направен от кипарисово дърво и украсен с цветно стъкло и скъпоценни камъни. Ние вдигнахме дървения ковчег, поставихме го на пода и го отворихме. Вътре имаше златна отливка на мъртвец, в която намерихме труп, обвит в лен.
— Спящият бог — рече Олав.
Странната фигура не приличаше на бог, защото аз винаги си бях представял боговете огромни и всесилни, като Один и Локи. Върнахме златната отливка и мумията обратно в дървения ковчег.
— Ще го вземем със себе си — каза Олав.