Аз възразих. Все пак вече бяхме събрали повече злато и съкровища, отколкото на всичките си предишни набези, взети заедно. Мисълта да оскверним гроба на един чуждоземен бог, колкото и малък и спящ да бе той, не ми допадна. Но не можах да разубедя Олав. Той ми каза, че е сънувал как намира спящ бог, който щял да остане с него завинаги.
— Добре тогава, господарю мой — казах аз.
Знаех, че нямаше да успея да разубедя краля.
Двамата се огледахме.
— Иска ми се, когато дните ми свършат, да прекарам остатъка от вечността в място като това — рече Олав.
Аз хитро му отвърнах, че вечната му дрямка щеше да бъде смущавана от осквернители на гробници като нас.
След това Олав направи нещо много странно. Той свали своята огърлица, тежката златна верига с украшение под формата на руната на Тир. Символът на Тир, който даваше сила и кураж на Олав в битка. Кралят постави веригата в празния саркофаг. Прииска ми се да го попитам защо, но се въздържах. Нито един от двама ни не каза дума. Просто вдишвахме влажния въздух и стояхме неподвижни. Веригата на краля лежеше в саркофага, навита като златна змия. След това двамата излязохме от гробницата и пристъпихме в изпепеляващото пустинно слънце.
След като изяде купа каша и изпи чаша вода, той седна на бюрото си, окъпано от утринната слънчева светлина. Мастилото имаше метална миризма, която той толкова обичаше, колкото и мразеше.
Независимо от това, че едва помнеше какво бе разговарял с монасите предишния ден, спомените му от времето, прекарано с крал Олав, бяха ярки и живи. Помнеше рояците мухи, които кръжаха над локвите кръв, миризмата на соления океан и гъстия дим, който насълзяваше очите му, когато подпалваха градове и села. Ужасените писъци все още кънтяха в ушите му и той помнеше гледката на хоризонта, който поглъщаше облаците. Но бе забравил какво бе ял снощи.
Сега Олав е воин във Валхала или може би един от ангелите на Белия Христос, помисли си той, а аз съм обречен да бродя из Хелхейм, вледенения подземен свят на мъртвите, като труп, покрит с мъх.
Втора част
Скритият знак
„Один бе изгорен, а около кладата му бяха натрупани пищни съкровища.“
„Който има ум, нека пресметне числото на звяра, понеже то е число на човек, и числото му е шестстотин шестдесет и шест.“
„Дължа всичко на Египет, Египет е всичко за мен.“
Руническият камък
1.
Оставям куфара с руническия камък на земята с трясък, който дълго отеква между стените на коридора. След това бъркам в джоба си за ключовете, които весело дрънчат един в друг.
Рисковано е да се връщам вкъщи, но прекарах в Берген вече седмица и отчаяно се нуждая от чисти дрехи. И от двете книги, които бях започнал. И от мехлема за екземата на слабините ми.
Старомодната ключалка се отваря с изщракване.
След това вкарвам дългия ключ в секретната ключалка, която един амбулантен търговец успя да ми продаде, разчитайки на упорство, ласкателства и заплахата от безименните ужаси, които могат да ме посетят в дома ми, ако не се подсигуря с допълнителна ключалка. Завъртам ключа. Ключалката изщраква. По навик оставям ключовете в ключалката и отварям вратата. Лампата в коридора е включена. Този път са затворили всички врати, преди да излязат. От ключалката на вратата на дневната струи кръгче светлина.
Още са тук.
Страх набъбва в диафрагмата ми и разцъфва като отровно цвете. Не смея да си поема дъх. Усещам присъствието на Хасан с цялото си същество. Подушвам миризмата на неговия афтършейв, смесена с вонята на кисела пот. Облягам се с трепереща ръка на рамката на вратата. В коридора няма никой. Но знам, че те са тук.
Сърцето ми тупти толкова силно, сякаш се опитва да изскочи от тялото ми и да вземе асансьора за приземния етаж.
Мисля си, че те или разполагат с дубликати на ключовете ми, или с шперц, който е толкова изкусен, че може да отключи дори секретната ключалка — нещо, което амбулантният търговец ме бе уверил, че е невъзможно.
Бьорн, не ставай параноик!
Мисля, че чувам шум от дневната. Звукът, който правят обувки, стъпващи по линолеум. Но може и да е само въображението ми.
Прибрах руническия камък в черен куфар „Самсонайт“, снабден с ключалка с шифър, който донесох с мен от Берген. Камъкът е увит във влажни кърпи, ризи и мръсно бельо. Никой не знае за съществуването му. Дори Дирекцията за културното наследство. За него знаем само двамата с Ойвинд.