— Стегни се, Бьорн — прошепвам на себе си. — Няма никой тук. Едва ли са стояли в апартамента ти и са те чакали през цялото време, когато си бил в Берген. Откъде могат да знаят, че си дошъл с влака тази сутрин? Държиш се неразумно. Паникьосваш се безпричинно. Бьорн! — използвам най-строгия си глас. — Стегни се!
Светлината през ключалката угасва.
През 1905 г. Алберт Айнщайн доказва, че времето е относително. Прав е. Секундите и минутите, прекарани на зъболекарския стол или на колене пред отряда за екзекуции, минават много по-бавно, отколкото часовете, прекарани на плажа.
Вратата на дневната се отваря.
Спирам да дишам.
Очите на Хасан изглеждат дори по-студени и безчувствени сега, когато знам кой е. Облечен е с тъмен костюм и добре изгладени панталони. Бяла риза. Вратовръзка. Държи пистолет. Глок.
Разстоянието помежду ни е около три-четири метра. Той изпълва рамката на вратата, водеща в дневната. Моите крака все още са приковани за изтривалката.
Втора глава се показва зад Хасан. Не знам името му, но го разпознавам от хотелската стая в Исландия.
Тъй като ръката ми все още е върху дръжката на вратата, аз реагирам светкавично.
Затварям вратата, завъртам ключа в секретната ключалка, грабвам куфара с руническия камък и хуквам обратно към асансьора.
Ако искаш да избягаш от диво животно, трябва да го надхитриш. Така че изпращам асансьора до приземния етаж. Без да се кача в него. Вместо това хуквам към стълбите и се изкачвам един етаж.
Натискам бутона на алармата, която ми дадоха полицаите.
Препускащото ми сърце изпълва устата ми.
Хасан успява да отвори вратата след около тридесет секунди. Двамата тичат по коридора под мен. Не чакат асансьора. Хукват надолу по стълбите.
Докато стоя и чакам, дишането ми постепенно се нормализира.
Първата патрулка пристига след около пет или шест минути. Няколко минути по-късно пристига и втора кола, в която виждам Ранхилд.
Хасан е изчезнал. Изпарил се е яко дим в една от тесните улички на квартала.
2.
Моят приятел Терйе ме взима от полицейския участък няколко часа по-късно.
Няма следа от престъпниците. Въпреки това правим няколко отклонения от най-краткия маршрут и се движим със скорост, която би донесла на Терйе глоба, значително надвишаваща месечната му заплата. Както и загубата на няколко точки от шофьорската му книжка.
Разказвам му всичко, което се случи в Берген. Но той вече знае повечето подробности от вестниците. Откриването на погребалната камера в абатството „Лис“ бързо се бе превърнало в заплетен казус за бюрокрацията на Културно наследство. Отначало хората бяха доста развълнувани. Неосквернена погребална камера? От дванадесети век? В кладенец близо до абатството „Лис“? Но не след дълго бяха осъзнали, че Бьорн Белтьо бе разкопал гробницата сам и без да спази задължителните процедурни правила.
Не бях помолил за разрешение. Не бях казал на никого. Точно обратното — бях проникнал в гробницата като един най-обикновен крадец. Вандал! Дирекцията за културно наследство и най-сприхавите професори искали да ме предадат на органите на реда. Но за щастие се намесил министърът на културата, за когото най-важното било да се избегне скандалът.
Така че хората от бюрокрацията на Културно наследство бяха сравнително милостиви към мен, въпреки че все още бях доста близо до това да загубя работата си. Отстранен съм от длъжност, докато не приключи разследването. Което си е съвсем справедливо. Наруших всички възможни правила. И дори не им казах за руническия камък, който отмъкнах от погребалната камера.
Прекарвам нощта на дивана в дневната на Терйе. Мобилният ми телефон звъни няколко пъти. Неизвестен номер. Не отговарям. Малко вероятно е да са способни да проследят телефона ми, когато се намирам в центъра на града. Но знае ли човек?
Терйе благородно ми дава ключовете от лятната къща на семейството му в Спро на Несоден (може би защото не иска някой да изстреля снаряд по апартамента му). Тя е на половин час пътуване с ферибот от центъра на Осло. Практически невъзможна за откриване дори за хора, готови на всичко да се докопат до руническия камък. Като например да ме убият.
3.
Вали. Капките се стичат на вадички по стъклото на прозореца. Фиордът е студен и тъмен, запалил съм черната печка на дърва.