— Мислиш ли, че монасите са знаели какво са защитавали?
— Само някои от тях. Има добре завоалирани намеци в някои от абатските ръкописи от четиринадесети и петнадесети век, че монасите пазят някаква свещена тайна. Но историците, както най-вероятно и самите монаси, винаги са смятали, че става дума за религиозна метафора. Знанието за погребалната камера сигурно се е изгубило през вековете. Последните трима абати изглежда не са имали никаква представа за нейното съществуване. Струва ми се невероятно монасите, напуснали абатството през 1536 г., когато то било изоставено, да са знаели за гробницата, която всъщност е била причината то да бъде построено.
— Значи руническият камък и останките на епископа просто са били оставени там.
— Направо е невероятно, нали?
— Това, скъпи мой Ойвинд, е едва началото.
Няколко секунди той мълчи.
— Началото?
— Погребалната камера под абатството „Лис“ е първото от пет свещени места.
— Пет?
— Всеки връх на пентаграма представлява една гробница.
— Значи има още четири?
— Тази под абатство „Лис“ дори не е най-важната. Иначе в нея щяхме да намерим свети Олав, а не епископ Рудолф. Никой не би убил Сира Магнус и не би преследвал един безобиден доцент из цяла Скандинавия само заради един рунически камък и някаква гробница на епископ. Трябва да има още, трябва да има още… някъде там…
— Още? Какво имаш предвид, още? И някъде там? За какво говориш?
— Знам къде, но не знам какво.
— И какво имаш предвид с това?
— Мисля, че разгадах още една следа.
— Още една? Бьорн, няма ли достатъчно неща, над които да си блъскаме главите?
— Руническият камък ни праща на място, което няма абсолютно нищо общо с пентаграма.
— Бог да ни е на помощ…
— Ойвинд, какво ще кажеш да дойдеш с мен на още едно приключение?
5.
Послушно звъня на Ранхилд, за да я уведомя, че заминавам за няколко дни.
— Бьорн…
— Алармата е в мен!
— Виж какво се случи последния път!
— Намерих гробницата!
— И бе отстранен от работа.
Звучи досущ като майка ми.
Дървените църкви
1.
Дървената църква „Урнес“ е построена върху хълм на фиорда „Соне“ с изглед към фиорда „Лустер“. Тя отвсякъде е заобиколена от величествени планини, надвиснали над дългия, тесен фиорд. Кулата и покрива на църквата хвърлят остри сенки върху малкото обрасло гробище. Водата на фиорда е като студено огледало. Някъде излайва куче.
Като повечето дървени църкви, „Урнес“ има няколко покрива, над които се извисява кула, която сочи към небето като огромен остър показалец. Дървото е грубо и покрито със смола. Резбата, която произхожда от две дори по-старинни църкви, издигали се някога на същото място, датира от края на епохата на викингите. Тя се гърчи и извива в дълги, тънки камшичета, вълни и окръжности.
— Бьорн!
В мрачната вътрешност на църквата миризмата на старо дърво се смесва с острия смолист мирис на катран. В шепота на Ойвинд долавям едва потиснато вълнение. Той се взира в резбата върху една колона и сочи с пръст към познат мотив. Между елегантните извивки на резбата, в дървото са издялани три познати символа: анкх, руна на Тир и кръст.
Викаме Вибеке Вик от Обществото за запазване на древните норвежки паметници. Не сме й казали какво търсим (всъщност самите ние не знаем), но самата мисъл, че църквата „Урнес“ може да има нещо общо с откриването на гробницата под абатството „Лис“, прави Вибеке и нейното общество повече от готови да ни съдействат. Тя ни пусна в църквата и ни разведе наоколо, преди да отиде да разгледа олтара, оставяйки ни сами. Вече няколко часа двамата с Ойвинд бяхме изучавали надписите, резбата и декорацията на църквата.
— О, това ли — казва тя сконфузено, когато й посочваме символите. — Нашите куратори смятат, че човекът, който е издълбал тези символи, е искал да почерпи сила от няколко различни религии. Не всички резбари са били ревностни християни. Всъщност тази странна комбинация от символи се появява върху още няколко дърворезби, датиращи от периода до шестнадесети век.
С разпален ентусиазъм двамата с Ойвинд започваме да изучаваме резбата около символите с още по-голямо старание. Дърворезбата в норвежките дървени църкви обикновено съдържа голям брой рунически надписи. Присъствието на символите ни навежда на мисълта, че резбарят е оставил следа. Следа, която е трябвало да бъде открита, разгадана и проследена. Но не от всеки срещнат, а само от хора, притежаващи свещеното знание.