Осветявам с фенера процепа, който направих между дървената статуя и пиедестала.
Един от посетителите казва нещо.
Скарнес ги пита откъде са.
Отвръща му дълбок, гробовен глас:
— От много далече.
14.
Хасан.
Въздухът излита от дробовете ми, кръвта от сърцето ми, силата от мускулите ми. Изстенвам и се хващам за дървения пиедестал.
Хасан стои на пътеката между църковните пейки, заобиколен от четирима мъже, които не съм виждал преди.
— Бьорн? — Свещеникът се намръщва. — Нещо нередно ли има? — Очите му се стрелкат от мен към Хасан и обратно. — Кои са тези хора?
Правя една несигурна крачка към олтара.
— Бьорн! — възкликва Зигмунд Скарнес.
Иска обяснение, веднага, и то по-добре да е добро.
Един от хората на Хасан хваща църковната слугиня за ръката и започва да я влачи към една пейка. Тя се опитва да се освободи.
— Ако обичате! — протестира възмутено.
Получава плесник в лицето. Той не я удря силно, но затваря устата й. Струйка кръв шурва от дясната й ноздра, събира се в локвичка на горната й устна и прокапва по бялата й блуза, точно до черната значка с името й. Те я бутат да седне на пейката.
Свещеникът поглежда към Хасан, объркан и разтревожен.
— Какво си мислите, че правите? — пита той.
Един от хората на Хасан пали цигара. Зигмунд Скарнес понечва да му каже, че пушенето в тази старинна дървена църква е строго забранено, но от устата му не излиза звук и аз виждам как по лицето му се разлива прозрението, че не може да каже нищо, което да накара този мъж да загаси цигарата си.
Няколко секунди всички мълчим и се гледаме.
Хасан тръгва към мен. Ехото от стъпките му разбива бременната тишина на хиляди парчета. Той блъска свещеника, застанал на пътя му. Не мога да откъсна очи от обувките му. Спира на два метра от мен.
— Къде са Тингвелирските свитъци?
Гласът му звучи така, сякаш устата му е пълна с чакъл, но тонът му не е заплашителен. Той просто задава въпрос, очаквайки отговор. Свикнал е хората да му се подчиняват.
— Не са в мен.
— Но можеш да ми кажеш къде са.
— Бяха в Исландия. Но не знам къде са сега.
— Разбирам. А как е кутрето ти?
Гласът му звучи точно така, както би звучал гласът на мъртвец, затворен в своята крипта.
Опитвам се да прикрия факта, че треперя. Не мога да преглътна. Един от главорезите се засмива. Не знам дали се смее на въпроса на Хасан или на моята реакция.
Хасан взима лявата ми ръка. Нежно, като баща. Преди седмица свалиха шината от кутрето ми. Докторът каза, че счупването е заздравяло прекрасно.
Хасан отново хваща кутрето ми и го стиска. Аз изстенвам, отчасти от болка и отчасти от страх. Той неочаквано ме пуска.
Двама от мъжете му връзват китките ми за кръглата колона до олтара.
Коленете ми се превръщат в желе.
— Бьорн? Какво правят с теб? — Гласът на свещеника скърца от ужас.
Моят е изчезнал безследно.
Хасан поглежда с любопитство към статуята на свети Лаврентий.
— В това има ли друго копие?
Друго копие? Изведнъж осъзнавам какво си мисли Хасан — че статуята съдържа копие на Тингвелирските свитъци.
Това не ми бе минавало през ума.
— Не мисля.
— Къде са Тингвелирските свитъци?
Трудно ми е да дишам. Миризмата от афтършейва на Хасан се смесва с аромата на дърво и миризмата на катран. В една друга вселена влак надува свирката си в долината под хълма, върху който е построена църквата.
— Имаш десет пръсти — отбелязва Хасан.
Веднага поглеждам белите си ръце. Ноктите ми са в ужасно състояние. Гриза ги от момче. Инстинктивно свивам юмруци, за да ги предпазя.
— Имам предостатъчно време — добавя той. — Така че, къде са те?
— Свитъците са на сигурно място. Съжалявам, но няма да можеш да ги откраднеш.
Опитвам се да звуча така, сякаш просто излагам фактите такива, каквито са, но всъщност звуча като хленчещ, треперещ страхливец.
— Не те попитах това.
Той кимва към двама от мъжете си. Това е, мисля си аз. Дробовете ми са спрели да функционират. Всеки момент ще припадна. Още по-добре. Искам да ме изключат. Искам светлините да бъдат загасени и щепселът изваден.
Представям си как ми чупят пръстите един по един. Първо кутрето ми, след това безименния пръст, след това средния пръст, след това показалеца и накрая палеца.