Рано този следобед професор Лайлуърт успя да се свърже с мен по телефона в полицейския участък в Рингебу. Пожарът в църквата вече бе потушен. Благодарение на пръскачките и на пожарникарите, щетите могат да бъдат възстановени.
Но как Обществото бе узнало къде съм? Професорът ми каза, че трябва да разговаряме лице в лице и аз го попитах защо.
— Ще ти кажа, когато дойдеш тук — отвърна той.
— Когато дойда къде? — възкликнах аз.
— Чака те самолет на летище „Гардермоен“.
Така действаха в Обществото.
Когато ме освободиха от полицейския участък в Рингебу, аз веднага тръгнах за Осло. Полицаите ме придружиха до апартамента ми, където се изкъпах и набързо хвърлих малко дрехи и паспорта си и в един малък платнен сак. Освен това сложих руническата пръчка в кутия за флейта, понеже се нуждаех от помощ с датирането й.
Ранхилд ме закара до „Гардермоен“. По пътя й разказах всичко, което се бе случило в Рингебу. Тя смяташе, че отиването в чужбина за няколко дни може да се окаже добра идея.
Излетях от „Гардермоен“ за Лондон в самолет „Гълфстрийм“, собственост на Обществото. Когато кацнахме в Англия, вече бе тъмно. Чакаше ме лимузина, която ме закара от „Хийтроу“ до „Уайтхол“.
4.
— Какво успяха да откраднат от „Рингебу“? — пита ме професор Лайлуърт.
— Дървена статуя на свети Лаврентий.
Седим на три удобни стола в стая за съвещания пред екран, който се разгъва, когато Даян докосва дистанционното.
— Ще ми кажете ли какво представляват Тингвелирските свитъци? — питам аз.
Професор Лайлуърт кръстосва ръцете си.
— Копие на библейски ръкопис.
— Какво прави това копие толкова изключително?
— Точно това се опитваме да разберем.
— Как се е озовало при Снори в Исландия?
— Не знаем — отговаря Даян.
— Трудно ми е да повярвам това.
— Имаме теории — признава професорът.
— Да ги чуя тогава!
— Нека започнем от началото.
Винаги добро място, откъдето да започнеш.
Даян включва прожекционният апарат. На екрана се появява портрет.
— Стюарт Дънхил — казва Даян. — Водещ археолог през 70-те години на двадесети век.
Професорът продължава лекцията:
— През 1977 г. той открил гробница в скалите зад храма „Амон Ра“ близо до Луксор, Египет. Входът на гробницата бил зазидан, маскиран и скрит зад олтара.
Портретът на екрана е заменен от египетски стенопис с рамка от йероглифи.
— Тази снимка е направена в гробницата, открита от Стюарт Дънхил — казва Даян.
— Стенописът е от около 1015 г. — обяснява професорът.
— Но тогава египтяните вече не са използвали йероглифи — възразявам аз. — Писали са на коптски или на арабски. Или на гръцки.
— Точно така — казва професор Лайлуърт. — Но това е свещен текст, който не е бил предназначен за очите на смъртни. Молитва, отправена към боговете. Казват, че йероглифите са много по-подходящи за такива случаи.
Долавям усмивка.
— Точно затова са използвали старите символи.
— Гробницата — подема лекцията Даян и ни показва няколко снимки от погребалната камера, — е на няколко хиляди години. Състои се от три камери. Външна камера, която служи като параван на първата вътрешна камера, която от своя страна служи като параван на третата, най-вътрешна камера. Тя е по-добре и по-хитро маскирана както от средната, така и от външната камера.
— Кой е бил погребан в нея?
— Не знаем — отвръща професорът. — Йероглифите… все пак става дума за текстове на няколко хиляди години… Йероглифите говорят за погребания като за вероотстъпник, осъден и светия.
Даян добавя:
— Изглежда, че мумията е на човек с благороден произход, който е бил осъден на смърт, но после е бил боготворен.
Тя показва няколко снимки на различни статуи и релефи.
— Най-късните йероглифи са изписани две хиляди и петстотин години след най-ранните.
— Какво се казва в тях?
Даян увеличава размера на снимката с йероглифите.
— Отне ни доста време да ги интерпретираме. Проблемът е, че звучат напълно безсмислено.
Професорът казва:
— Гробницата била открита от Стюарт Дънхил през 1977 г., но тъй като мумията и всякакви ценности, които тя оригинално е съдържала, били откраднати много преди това, откритието му не привлякло особено внимание в международен план.