— Гробницата е разположена високо в скалите, близо до река Нил и северно от Долината на царете.
Даян превключва на снимка, направена на брега на Нил. Виждам голите зъбери на фона на синьото небе. Храмът е бил построен върху плато.
— Преди хиляда години там е имало канал, който почвал от реката и минавал близо до храма — обяснява тя.
— Странното нещо е това — казва професорът, — че според йероглифите храмът и гробницата били нападнати един век след раждането на Христос по египетския календар, който са използвали тогава. На стената е изписано, че те били нападнати „от варварите от дивите земи на север“.
— Това говори ли ти нещо? — пита ме Даян.
— Викингите?
— Това било заключението, до което достигнал и Стюарт Дънхил — потвърждава професорът. — За съжаление той срещнал не само несъгласието, но и присмеха на своите колеги. Името му било очернено, репутацията му станала на пух и прах. Археологическата върхушка успяла да го съсипе както като професор, така и като човешко същество.
— Разбира се, ние знаем, че няма доказателства за това, че викингите са плавали по Нил — продължава Даян. — Дори Снори с неговото развинтено въображение и с неговата склонност да разкрасява сагите си нито веднъж не е споменавал за викингска експедиция до Египет. Човек би си помислил, че археолог, открил подобна гробница, ще спечели възхищението и уважението на колегите си. Но за Дънхил това се оказало началото на края. Вместо да опише находката си и да документира доказателствената основа на теориите си в научните списания, той продал историята си на списание „Нешънъл Джиографик“. До края на живота си яростно защитавал тезата, че норвежки викинги са нахлули в Египет.
— Стюарт е направил всичко погрешно — казва ми професор Лайлуърт. — Мислел е, че ще го обявят за съвременния Хауърд Картър, но си е извадил твърде много прибързани заключения на основата на доказателства, които са били меко казано съмнителни. Тези негови колеги, които все пак изследвали намерените от него йероглифи, стигнали до съвсем различни заключения. Например според тях „варвари от дивите земи на север“ били византийски войници.
— В резултат от това фиаско Дънхил започнал все по-често и по-често да намира утеха в алкохола — казва Даян. — И той бил неговото падение.
— Мъртъв ли е?
— Това е въпрос на гледна точка.
— Той е алкохолик — казва професорът. — Живее и в известна степен работи в института „Шимър“ от 1979 г. насам.
— Парадоксалното е това, че през последните двадесет и пет години намираме все повече и повече данни, които подкрепят теорията на Стюарт, че викинги за плавали по Нил. Днес тази теза изглежда повече от възможна. Твоето собствено откритие я потвърждава — добавя Даян и превключва на снимка от абатство „Лис“.
Изведнъж ме побиват тръпки. Нямах представа, че е имало представители на Обществото сред изследователите, които са продължили разкопките след моето заминаване. Но разбира се, че е имало. Обществото е навсякъде.
— Кой е отговорен за смъртта на Сира Магнус и свещеника от Рингебу? — питам аз.
— Не знаем. Но имаме своите подозрения — казва ми професор Лайлуърт.
— След откриването на гробницата през 1977 г., започнали да циркулират най-различни верни и неверни слухове относно значението и смисъла на надписите по стените — казва Даян. — Много международни колекционери започнали да се надпреварват да открият колкото се може повече информация за тях под формата на точни преводи и снимки на текстовете.
— Когато казва „надпреварват“, тя има предвид „наддават“ — обажда се професорът. — За огромни суми.
— Един от най-усърдните колекционери, който се появил на международната сцена по онова време, бил един мистериозен шейх мултимилиардер. Шейх Ибраим ал Джамил Ибн Закий Ибн Абдулазис ал Филастини. Никой не го е срещал лице в лице, никой не знае как изглежда той. Нямаме дори негова снимка. Притежава една от най-големите колекции от антични мощехранителници в света. Много хора вярват, че притежава единствената на света пълна версия на Codex Sinaiticus, ръкописно копие на гръцката Библия, чиито страници са разпръснати из целия свят. Има триста четиридесет и седем книги от Codex Sinaiticus в Британската библиотека, дванадесет книги и четиринадесет фрагмента в абатството „Св. Катерина“, четиридесет и три книги в Университетската библиотека в Лайпциг и три книги в Народната библиотека на Санкт Петербург.