— И да го направиш преди шейх Ибраим — добавя Даян.
Падналата звезда
Близкият Изток
1.
Стюарт Дънхил има бледата кожа и воднистите, мътни очи на човек, който спи твърде много и цял ден стои на закрито, прегърнал шишето в очакване да падне мрак.
Той е потънал в едно удобно на вид кресло, намиращо се в най-отдалечения ъгъл на библиотеката на института „Шимър“, сякаш най-накрая е открил кътчето на Вселената, което е възможно най-отдалечено от всякакъв тормоз и неудобство. В скута му лежи неотворен брой на вестник „Таймс“.
В миналото трябва да е бил елегантен и красив мъж. Има сребърносива коса, сресана назад. Чертите му са изящни и правилни и го карат да изглежда като обеднял аристократ, пропилял семейното имане поради комарджийския си порок и сега живеещ от милостинята на свой многострадален приятел. Стюарт Дънхил поглежда към мен. Разпознавам нещо в него, сякаш веднъж сме се напили заедно на парти, но сме били толкова пияни, че и двамата не помним нищо от тази среща.
Сядам на празния стол до него. Не казвам нищо. Той диша тежко. Присъствието ми го кара да се чувства неудобно.
— Знам кой сте — казва той. Гласът му е носов.
Твърде объркан съм, за да му отвърна.
— И знам защо сте дошли тук.
Без да кажа дума, аз протягам ръка към него, която е съвсем малко по-бледа от неговата. Ръкостискането му е изненадващо силно.
— Извинения за това, че съм толкова пиян. Бьорн Белтьо.
Произнася името ми почти перфектно.
— Самият Бьорн Белтьо. Археологът, открил Кивотът на свещените тайни.
— Обществото откри ковчежето. Моята работа бе да се грижа за него.
— И несъмнено сторихте това.
— Вършех работата си, нищо повече от това.
— А сега — кодексът на Снори. Тингвелирските свитъци. Погребална камера под абатството „Лис“. Бихте ли поели риска да ме придружите до бара?
— С удоволствие.
2.
Институтът „Шимър“ лежи на дъното на долина, сякаш потънал в дълбок сън. Долината се намира в центъра на негостоприемна пустиня от камъни, заобиколена от смокинови и маслинови горички. Пътят от цивилизацията до института е една напълно права линия от асфалт, която блести на жегата от хоризонт до хоризонт. Хълмовете, надвесени над института, са покрити с олеандри и сандалови дръвчета. Преди седемстотин години монаси построили манастир в този тих оазис. В началото на 70-те каменната сграда била удължена с няколко хиляди квадратни метра алуминий и стъкло: библиотеки, архиви, лекционни зали и изследователски лаборатории. Спални помещения. И сега теолози и философи, лингвисти и палеографи, етнолози, историци и археолози работят заедно в тази наистина чудовищна смесица от старо и ново строителство. Всеки един от тези учени е водещ експерт в своята област. В своите архиви институтът разполага с пергаменти и папирусови ръкописи от времето преди Христа. Някои изследователи реставрират тези древни текстове, други ги превеждат. Трети ги интерпретират.
Някои просто седят на бара и пият.
— Това, което различава един великолепен археолог от един посредствен такъв — казва Дънхил, гледайки ме през чашата си джин и тоник, — е способността да откриват логика там, където останалите виждат само хаос. Добрият археолог е детектив. Той успява да проникне в ума, в мисловния процес на хората, които изучава. Ние трябва да се опитваме да разберем как са мислели хората, които изследваме. Вие имате тази способност.
Той се навежда към мен и снижава гласа си.
— Според вас, защо хората на шейха отново и отново ви оставят да избягате? Ще ви кажа защо. Те знаят, че има много по-голям шанс вие да откриете това, което търсят, отколкото те самите да го открият! Вие сте изключителен археолог. Имате смелост. Вие сте уникален, Бьорн. Вие сте упорит, последователен и талантлив. Затова успявате да разгадаете всичко, което се изпречи на пътя ви.
— Откъде знаете кои са те?
— Че работят за шейха ли? Това е очевидно. Той е единственият човек, който е достатъчно луд и достатъчно богат да финансира подобна операция.
3.
Когато се срещаме по-късно същата вечер, Стюарт Дънхил ми разказва за детството си във висшето общество на Уиндзор. Споделя с мен дълбокия си интерес към древната история и как през 1977 г. търсенето на информация за живота на Моисей го отвело до гробницата в Луксор. Разказва ми как е бил съсипан от присмеха на колегите си, когато публикувал теорията си за викингски набези в Египет в списание „Нешънъл Джиографик“.