— Но за това мога да виня единствено себе си — казва той, стиснал вече деветия или десетия си джин с тоник.
— Какво се случи?
— Бях глупав. Толкова се развълнувах от откритията си, че исках да ги споделя с целия свят. Незабавно. Реших, че нямам време за губене. Бях млад и не ме интересуваше това, че археологията има своите методи, правила и традиции. Което е напълно в реда на нещата. Сега разбирам това. Трябваше да публикувам откритията си в научни издания. Трябваше да документирам материалите си, трябваше да построя и организирам теориите си така, че колегите ми да могат да ги пресеят зърно по зърно. Все пак теорията ми бе нова. Викинги в Египет… имах достоверни обстоятелствени доказателства, но тезите ми изискваха липсата на всякакви предубеждения. За да спечелиш експертите на своя страна, трябва не само да оспориш съществуващото научно статукво с убедителни аргументи, но и да документираш валидността на алтернативната си хипотеза. Трудно, много трудно… да убедиш всички експерти в една област в правилността на една теория е дълъг, продължителен процес, който отнема години. Дори и да си прав.
— Какво казаха експертите?
— Ами… когато смехът утихна, те оспориха теориите ми и го направиха обективно и добре. Твърдяха, че съм интерпретирал йероглифите твърде буквално. Според тях „дивите земи на север“ се отнася за Византийската империя, която по това време увеличавала мощта и влиянието си и била в постоянен конфликт с Египет. Експертите твърдяха, че думата „варварин“ тогава се използвала за всеки, който не бил египтянин. Освен това повечето европейци били бледи и със светла кожа, сравнени с египтяните, а дългата до раменете коса и брада били модни по това време в Европа. Отхвърлиха дори описанията и рисунките на викингските кораби. Всички професори от Кайро до Лондон бяха убедени, че египтяните са нарисували корабите, вдъхновени от описания на финикийски търговски и военни кораби. Успяха да намерят алтернативни решения дори на моите най-очевидни и достоверни интерпретации. Никой не повярва в моите теории.
— Как се озовахте тук?
— Отначало се спуснах по спиралата, но за щастие Обществото успя да ме проследи, намери и спаси. Те финансират изследователската ми работа… — надига чашата си с джин и тоник, — … тук в института.
— Обществото? — възкликвам аз. Нито професор Лайлуърт, нито Даян ми бяха казали, че Стюарт работи за Обществото. Съвсем типично. Никога не ти казват повече от това, което трябва да знаеш.
— Познавате ли Даян?
Казвам, че познавам Даян.
— Страхотно момиче. Последните няколко години тя се грижеше за мен.
— Разбирам…
— Сигурно си мислите, че съм прекарал времето си в мързелуване и пиене.
— Не, не.
— Дори не се опитвайте да го отричате, прочетох го на лицето ви. Всъщност свърших малко изследователска работа. И голяма част от това, което Обществото знае за тези неща, се дължи на моите изследвания.
— Например?
— Проследих няколко добре известни и няколко забравени документи и писма. Изследвам тези неща от тридесет години.
— Тези неща?
— Знаем за съществуването на Тингвелирските ръкописи и кодекса на Снори от около десет години. Просто не знаехме къде са. Поне докато твоят приятел Сира Магнус не откри кодекса.
— Мислех, че и двата документа са непознати за историците.
— За повечето историци, да. Работим, без да вдигаме излишен шум. В проекта участват археолози, историци, лингвисти и египтолози. Вече изследвахме документите, които Ватикана е публикувал през изминалите няколко десетилетия. Освен това имаме пълен достъп до текстове, които се съхраняват в различни египетски музеи и архиви. Изследвахме и старонорвежките архиви в Исландия и Норвегия, но не сме разкрили пред никого какво търсим.
— Мога ли да видя някои от вашите открития?
— Разбира се. Но утре. Защото сега, скъпи мой Бьорн, съм пиян.
Руническата пръчка от „Урнес“ лежи в кутията от флейта в моята стая. Четирите косъма, които залепих със слюнка за ръба на кутията, все още са там. Утре ще дам пръчката в техническия департамент.
Седя в стаята си и гледам телевизия, опитвайки се да потисна мисълта, че те са тук, в института. Моите преследвачи. Хасан и неговите хора. Но са невидими. Наблюдават ме с микроскопична камера, която не мога да видя. Когато си легна, ще чуват как дишам.