— Ще ви посветя в една тайна. Знаете ли какво търсех, когато открих гробницата през 1977 г.?
Клатя глава.
— Търсех нещо с огромна религиозна стойност. Нещо, скрито заедно с една мумия и най-ценните съкровища. — Той затваря очи. — Нещо, което викингите откраднали по погрешка, защото било скрито заедно със златото и скъпоценните камъни.
— И какво е било това?
— Нещо, което може да хвърли нова светлина върху историята на Библията. Ако повярваме на това, което пише в еврейските свещени книги, като например в „Мишна“, значи съществува една свещена реликва, скрита в гробница „в пуста долина под носа на хълм“. Пуста долина като Долината на царете, например.
— Не можете ли да ми кажете за какво говорите?
— Бьорн, моля ви, не ми се смейте и вие.
— Не се смея.
— Какво ще кажете за идеята, че викингите са откраднали Кивотът на завета?
Очите му светят като прожектори.
Само това ми трябваше. Кивотът на завета. Всеки, който се е опитвал да открие Кивотът на завета, отдавна се е пропил или е полудял.
Кивотът на завета е бил преносима мощехранителница. Библията го описва като ковчег, дълъг два метра и половина, отвътре облицован със злато и отвън украсен с два херувима. Служители на храма го пренасяли с помощта на две дебели дървени пръчки, вкарани през два златни пръстена от двете страни на ковчега. Кивотът съдържал каменните плочки с Десетте Божи заповеди и придружавал дарохранителницата по време на бягството на евреите от Египет. После бил преместен в Соломоновия храм в Йерусалим, но когато храмът бил разрушен 586 години преди раждането на Христа, Кивотът изчезнал от историята. Някои хора вярват, че Набукаднезар II откраднал Кивота. Според други той бил скрит под храма на Соломон, а рицарите тамплиери посветили живота си именно на пазенето на Кивота, а не на светия Граал. Други вярват, че Кивотът на завета е бил пренесен в Етиопия, където се намира в момента.
Хора като Стюарт Дънхил мислят, че Кивотът е скрит някъде в Долината на царете.
А други хора смятат, че той изобщо не е съществувал.
5.
Барът изглежда като нещо, което институтът „Шимър“ е откраднал от „Уолдорф Астория“. Пианистът изпълнява потпури от хитове на Елтън Джон. Стюарт Дънхил щраква с пръсти и след секунда сервитьорът се материализира до масата ни с два леденостудени джина с тоник. Надигаме чашите си. Прекарваме около два часа в обсъждане на древноегипетски богове и предхристиянска митология, след което и двамата сме леко подпийнали и се нуждаем от малко чист въздух.
В тишината на пустинята нотите на пианиста отекват в главата ми като в бездънна пещера. Goodbye Yellow Brick Road… Студено е. Няма луна. Пресичаме асфалтовия паркинг и навлизаме в горичка от смокинови и маслинови дръвчета. Мисля си за последния път, когато бях тук. Луната блестеше през листата на дърветата като японски хартиен фенер. Тази вечер небето и звездите са скрити зад тънък пласт облаци. Сред многовековните дървета гласът на Стюарт звучи жалко и нищожно.
— Това, което виждаме, са неясните очертания на една историческа гатанка. Много хора, работещи независимо един от друг, са открили по едно или две парчета от пъзела. Рицарите тамплиери, хоспиталиерите, кръстоносците, Ватикана. Всички тези тайнствени ордени, братства и общества, за които обичаме да слушаме. Какво са знаели те? Какво са прикривали? Какво са се опитвали да открият? Предполагам, че всеки един от тях е разполагал с едно малко парче от истината. И това му е било достатъчно.
— Намерили ли са това, което са търсели?
Стюарт Дънхил затваря очи, преди да ми отговори.
— Съмнявам се, че са имали някаква представа какво е било нещото, което са търсели. Те са били пазители на една малка порция от истината. Едва когато всички парчета се съберат на едно място, ще можем да разберем цялата истина. И това е проблемът. Всеки е вардел свирепо своето парче от истината. Никой не е споделял това, което знае.
Няколко секунди се взираме в мрака, без да говорим, мислейки едно и също нещо.
— Но стига съм бърборил — възкликва Стюарт. — Кажете и вие нещо. Разкажете ми за това, което сте открили в Норвегия.
Разказвам му всичко. Започвам с убийството на Сира Магнус и откраднатия кодекс на Снори. Разказвам му за Тингвелирските свитъци, които открихме в пещерата в Исландия. За Хасан и мъжете, които ме преследват и най-вероятно работят за шейх Ибраим. За руническия код на Сира Магнус, чрез който стигнах до имейл адреса му и копието на откраднатия документ. Разказвам му за скритите кодове в текста на Снори и как успях да ги разбия с помощта на своето въображение и на няколко добри приятели. Разказвам му как двамата с Ойвинд успяхме да открием гробницата под абатство „Лис“. За руническия камък, който сега е в мен. За мястото, където го бях скрил; за кода, скрит в руните на камъка, който ме бе завел последователно в Урнес, Флесберг, Лом, Гармо и Рингебу. Показвам му преписи на текстовете, които досега съм успял да разшифровам. Той ги прочита на слабата светлина, идваща от сградата на института. По дишането му познавам колко е развълнуван. Разказвам му за убийството на свещеника от Рингебу и за дървената статуя, която бе открадната.