Лабораторен техник от женски пол в зелен пластмасов гащеризон ме въвежда в техническо-историческия департамент за дървени, хартиени и папирусови артефакти. Надничам плахо в работилница, в която двама евреи с капи на главите работят върху Тора, разтворена на алуминиева маса, дълга поне десет метра. В следващата работилница група експерти реставрират изкусно направен ковчег. След това отварям вратата на килер и на кабинет, където възмутена жена, почти изцяло скрита зад бюро, отрупано с папки и формуляри, ме пита дали имам навик да влизам, без да чукам.
Третата работилница е празна.
С изключение на Ларс.
Свети Лаврентий.
Дървената статуя, открадната от църквата „Рингебу“.
Свети Лаврентий е привързан с каиши и скоби за една маса, сякаш за да му попречат да стане на крака и да избяга в пустинята.
Ледена тръпка, която няма нищо общо с климатика, пробягва по гръбначния ми стълб. Не мога да проумея какво прави статуята тук — в института „Шимър“.
Изведнъж осъзнавам, че шейх Ибраим или притежава, или държи под пълен контрол института. Което означава, че аз в най-добрия случай съм под наблюдение, а в най-лошия — в непосредствена опасност.
Няколко секунди стоя на прага, втренчен в свети Лаврентий. След това в момент на умопомрачение влизам в работилницата. Статуята изглежда невероятно странно, положена върху масата като труп в морга, заобиколена с електрически триони и бормашини. Въпреки тревожния арсенал от инструменти, очевидно е, че към статуята са се отнасяли с внимание. Забелязвам парчета защитен филц под каишите и скобите, а остриетата на трионите и бургиите на бормашините са възможно най-тънки, остри и фини. На стената е закачена рентгенова снимка. Изненадан, аз заставам пред нея и дълго я изучавам. Рентгеновата снимка на Свети Лаврентий показва, че в статуята няма ниши или кухини, където да може да бъде скрито послание. Очевидно е, че техниците са прекъснали работата си и са изоставили инструментите си, когато са видели снимката.
Свети Лаврентий е от солидно дърво.
Вътре няма нищо.
Поглеждам към рентгеновата снимка, после към статуята, после пак към рентгеновата снимка. Объркан съм. Текстът беше напълно ясен. „Така както Дева Мария е носила Исус в утробата си, ковчежето се крие в корема. Слава на Тома!“
Тогава защо няма нищо в статуята?
Забелязвам камера за наблюдение на тавана. Чудя се дали някой гледа как албиносът Бьорн стои с отворена уста, зяпнал статуята на свети Лаврентий и чака някой да дойде и да го застреля.
Излизам от работилницата, затваряйки вратата след себе си. Трябва ми известно време, за да се успокоя. Тогава забелязвам двама техници, мъж и жена, които идват към мен.
Когато ме виждат и двамата спират.
— Здравейте — казва жената.
— Можем ли да ви помогнем с нещо? — пита мъжът.
Техниците предпочитат ние учените да си стоим в библиотеката.
С пресъхнала уста аз им обяснявам, че търся работилницата, в която изследват руническата пръчка от Норвегия.
— Руническата пръчка? Работилница четиринадесет.
Благодаря им и продължавам надолу по коридора.
Руническата пръчка лежи върху прозрачна найлонова торба в заключена стъклена кутия. Работилницата носи името „Лаборатория за дърво XIV“. Чупя стъклото с лакът и пъхам пръчката в джоба си.
Червената лампичка на камерата за наблюдение мига към мен от тавана.
Останал без дъх, аз хуквам натам, откъдето дойдох. Алармата ще се задейства всеки момент. Сирената ще започне да вие и по високоговорителите ще прогърми оглушителен глас: „Спри! Крадец!“.
Но нищо подобно не се случва.
Всеки път, когато срещна някого, забавям крачка. След като излизам с трясък от техническия департамент, поглеждам назад през двойните врати. Пробягвам през конферентната зала и нахлувам в просторното, открито фоайе.
Представям си Хасан, заобиколен от взвод главорези. Пушки, насочени към сърцето ми.
Но никой не ми обръща внимание. Рецепционистката се държи съвсем нормално. Във фоайето някои гледат телевизия, други разговарят тихо, трети четат вестници или списания. Някой говори по телефона.
Никой не поглежда към мен.
Никой не изкрещява: „Това е той!“.
8.
Стюарт Дънхил живее в апартамент в едно от жилищните помещения към института. Чукам на вратата му. Когато я отваря, веждите му подскачат от изненада.
— Не сте ли подранили малко, Бьорн?