С всяка стъпка се връщаме стотици, не — хиляди години назад във времето. За да предотвратят износване от обувките на милиони туристи, египетските власти са инсталирали дървени алеи. Дългата опашка се вие надълбоко в гръдта на планината. Трудно ми е да дишам. Въздухът сякаш не достига дробовете ми. Но не казвам нищо на Стюарт — никой не иска да го помислят за женчо.
Таванът е син и обсипан с жълти рисувани звезди. Вестибюлът е украсен с изображения на 741 божества и две масивни колони. Стълба отвежда няколко етажа по-надолу до овалната погребална камера, снабдена с две колони и четири странични стаи.
Чувам възбудените възклицания на туристите. Не сме ли твърде много хора за такова малко помещение? Няма ли да използваме целия кислород? Някой се блъска в мен. Изпречвам се пред турист, опитващ се да снима стенопис с дигиталния си фотоапарат. Усмихвам се извинително и дръпвам деколтето на тениската си.
— Бьорн? Добре ли сте? — пита ме Стюарт.
— Да — успявам да промълвя.
Стените на погребалната камера приличат на огромен папирусов свитък, съдържащ целия текст на Книгата на Амдуат или отвъдния живот. Виждам откъси от Молебствията на Ра и мотив, на който починалия е изобразен в компанията на богиня. Мумията на фараон Тутмос III е била положена тук преди повече от три хиляди и петстотин години. Той е бил седмият фараон от осемнадесетата династия на Египет и се смята за един от най-великите египетски владетели. Управлявал е половин век, до смъртта си около 1425 г. пр.Хр. Гробницата била открита от френския египтолог Витор Лоре през 1898 г., докато мумията на Тутмос III била открита седемнадесет години преди това заедно с още петдесет мумии в пещерата Деир ел-Бахри в скалите край храма на Хатшепсут.
Докосвам Стюарт по ръката.
— Въздухът тук не е много добър — казвам аз. — Не видяхме ли достатъчно?
2.
Напускаме Долината на царете и се движим в сянката на скалите по северното крайбрежие на Нил. Свалям прозореца на колата и пълня дробовете си със свеж, чист въздух. Стюарт ме пита дали се опитвам да ловя мухи. Напомням му, че съм вегетарианец.
Не след дълго той спира колата до стена, поръбена с бодлива тел. Зад нея виждам впечатляващо огромна и красива постройка, издълбана в гръдта на скалата.
— Това е храмът на култа към Амон Ра — казва Стюарт. — Тук са дошли викингите.
Той отваря незаключената порта и паркира под сянката на дърво.
— Едно време тук имало канал — той сочи към една долина, — който бил запълнен от фермерите.
Стюарт отново се обръща с лице към храма.
— А от тук е ръководил сектата си великият жрец Асим.
Две гигантски статуи на боговете Амон Ра и Озирис са надвиснали над широките стъпала, водещи до площада пред храма. Тръгваме по пясъчната пътечка, която свършва пред стъпалата.
— Членовете на сектата наричат себе си Слуги на негово светейшество богът слънце Амон Ра, както и пазителите на светия завет, но ние знаем, че става дума за култа към Амон Ра. Той съществувал до началото на тринадесети век, когато мощехранителницата, която сектата трябвало да пази и която викингите откраднали, вече липсвала от повече от двеста години. Дори и най-посветеният велик жрец сигурно е чувствал, че пазенето на нещо, откраднато преди толкова много време, си е чиста загуба на време.
— Кивотът на завета?
— Да, това наистина би било „нещо“ — отвръща Стюарт с изненадващо слаб глас. — Но може и да е било нещо напълно различно.
Разглеждаме каменните статуи и храма. Опитвам се да си представя какъв е бил животът тук преди хиляда или две хиляди години. Или дори три хиляди години.
След това се обръщам към Нил и се опитвам да си представя флотилията викингски кораби.
— Точно така — казва Стюарт, четецът на мисли.
Нито храмът, нито гробницата са отворени за туристи, но Стюарт разполага с разрешение от египетските власти и служителят, който седи задрямал пред портите, доволно прибира в джоба си една египетска банкнота от петдесет паунда. Влизаме в храма. Стюарт ме повежда към главната зала. Входът към двете вътрешни погребални камери е зад това, което някога е било олтарът.
Преди да влезем си поемам дълбоко въздух.
Тъмно е и двамата със Стюарт включваме фенерите си. Преди да стигнем първата камера, слизаме по голям брой стъпала и прекосяваме дълъг тунел. Светлината от фенерите ни осветява стенописите и надписите.
— Тук намерих най-късните картини и йероглифи — тези, които описват викингското нападение преди хиляда години — казва Стюарт.