Излиза мъж, който изглежда така, сякаш е живял и работил в манастира от времето, когато той е бил построен. Лицето му прилича на изсушена на слънцето, сбръчкана стафида. Носи чалма на главата си.
Старецът едвам се дотътря до нас в сандалите си от рафия. Устните му се разтягат в беззъба усмивка и той тържествено стиска ръцете ни. Забелязвам малък кръст, татуиран от вътрешната страна на дясната му ръка. Казва името си на арабски. То звучи като свлачище от произволни съгласни и въпреки че Стюарт няколко пъти ми го бе казал в колата на път за тук, аз така и не можах да го запомня. Така че го наричам „монахът“.
Монахът ни кани да влезем в пустинния манастир и ни развежда из спалните помещения, трапезариите, кабинетите, църквата и добре поддържаната градина. За моя изненада той говори перфектен английски. Учил е в Кеймбридж, където чете лекции от години.
— Въпреки че не си приличаме много — казва монахът със следа от привързаност в гласа, — двамата със Стюарт се знаем отдавна. Бях негов ръководител по египтология в Кеймбридж.
Поглеждам с изумление към изпеченото му от слънцето и втвърдено от пясъчните бури лице. Трудно ми е да си го представя в ролята на професор в Кеймбридж. Но пък има много хора, които намират за трудно да си представят мен като доцент в университета в Осло.
Монахът ми разказва, че коптската православна църква в Египет била основана от евангелиста Марко няколко години след разпването на Христос. Коптските християни били първите организирани вярващи. Монасите от „Св. Марко“ вярват, че самият Марко е участвал в строежа на манастира. Главата на коптската църква все още се нарича папа на Александрия и патриарх на цяла Африка, а ранната коптска църква използвала символа анкх вместо кръст.
Когато през трети век египетските християни били прогонени от градовете, те избягали в пустинята. Там построили своите манастири. В планинската пустиня на Египет били построени стотици манастири, повечето съвсем паянтови постройки или просто приспособени пещери. Оттук монашеството се разпространило из останалия свят.
Монахът ми казва, че най-святата реликва, която се съхранява в църквата, е трън от короната на Христос, положен на червена коприна в едно златно ковчеже. Освен това в едно гравирано сребърно ковчеже монасите пазят осем страници от оригиналния текст на евангелието на Марко, както и коптски фрагмент от Откровението на св. Йоан.
5.
— Бог е мъртъв.
Седим на дървена пейка в сянката на аркада, която обикаля цялата градина. Пийваме студена вода от пластмасови шишета.
Монахът изритва едно камъче със сандала си. На лицето му е изписана болка.
— Мъртъв? — питам аз.
— Озирис — казва той и вдига пръст във въздуха. — Один. — Втори пръст. — Зевс. Птах. Бакхус. Тор. Пан. Посейдон. Купидон. Асторет. — Пръстите му свършват, но въпреки това продължава да изрежда. — Белона. Изида. Юпитер. Анубис. Балдер. Небо. Локи. Амон Ра. Афродита. Баал. Фрея. Хадес. Мулухурсанг. Нюорд. Хефест. Му-ул-лил. Фриг. Венера. Сет, най-великият владетел на долината на Нил. Мога да изреждам още десет минути. Какво общо имат всички тези богове? Управлявали са живота на милиони богобоязливи вярващи. Имената им са карали мъже да треперят от страх и жени да свеждат глава в молитва. Масите са ги боготворили. Строили са храмове в тяхна чест. Цивилизации са разцъфвали и увяхвали в тяхно име. Водени са били безброй войни. Поколения свещеници и монаси са посвещавали живота си да интерпретират ученията им, да принасят жертви в тяхно име, да ги боготворят.
Полъх на вятъра подема топка слама и я понася надолу по пътеката през градината.
— А сега? — пита той. — Вече не вярваме в тях. Сега всички те са мъртви. Не всички са забравени, но вече никой не вярва в тях. Никой не ги почита. И дори ако някога са съществували, сега те живеят в скучно забвение. Като богове, те са мъртви.
Бризът, който минава през аркадата, звучи като въздишка.
— Мисля — продължава монахът, — че Бог също е мъртъв. Богът, когото познавахме под името Яхве. Йехова. Елохим. Господ Бог. Той има много имена. Доказателствата за смъртта му също са много. Пророчествата в Библията се сбъднаха. Бог е мъртъв. Ницше беше прав.
— Откъде знаете това?
Той ме дарява с тъжна, беззъба усмивка.
— Огледайте се! Нима светът носи белезите на един жив, активен Бог? Нима има нещо в нашето съществуване, което да ни подсказва, че над нас бди Бог, който ни обича?
— Лично аз не съм вярващ.
— Как е възможно да живеете в този свят, без да вярвате?