— Много старонорвежки търговци си поръчвали монети, които се сечели тук в Египет или по-точно в село Миср на брега на Нил, южно от Александрия.
— Според археолозите арабските монети, открити в Норвегия, са се озовали толкова на север заради норвежки търговци, търгували с Византийската империя. Освен това арабските монети тогава са се използвали и като международна валута. Но не знаех, че викингите са поръчвали монети, които са били сечени тук.
— За един кратък период.
— Има още — казва Стюарт и кимва към един шкаф, който изглежда дори по-тежък и солиден от предишния. — И в замяна се надявам, че ще ми покажете Тингвелирските свитъци.
— Скоро…
Монахът отваря шкафа и изважда дървена кутия. В нея лежи златно бижу. Той ми подава верижката. Тя е изненадващо тежка. Медальонът е с формата на руната на Тир.
— Това е викингско украшение — казва Стюарт. — Можете ли да познаете къде е било открито?
Не мога.
— Верижката е била открита в празен саркофаг, лежащ в най-вътрешната погребална камера в храма на Амон Ра — казва монахът.
6.
Малко след вечеря се обаждам на професор Лайлуърт от един уличен телефон, намиращ се на няколко пресечки от хотела.
Връзката е ужасна, а шумът от улицата прави провеждането на нормален разговор напълно невъзможно. Все пак успявам да му обясня, че избягах от института „Шимър“ и че всичко е наред. Въпросите му се давят в какофонията от мотопеди, автобуси, зарзаватчии, предлагащи сочни пъпеши на минувачите и крясъците на мюезините, носещи се от минаретата.
На връщане незнайно как се озовавам насред огромен и шумен пазар и в резултат на поредица от злощастни културни и лингвистични недоразумения ставам горд собственик на огромна колекция каменни скарабеи, котешки статуи, релефи на мумии, гипсови отливки на Анубис, миниатюрни саркофази и мумии, както и на папирусов плакат на сфинкса по залез-слънце и бутилка парфюм „Нубийски нощи“, неустоим за всички красиви жени.
Пред хотела забелязвам туриста, който снимаше с дигиталния си фотоапарат в гробницата на Тутмос. Стои и чака някого — може би чаровната си съпруга, която е взела кредитната му карта и не се страхува да я използва. Когато ме вижда, той ме дарява с неловка усмивка. Или защото ме е разпознал от гробницата, или защото не е трябвало да го видя.
7.
Рано на следващата сутрин двамата със Стюарт отиваме пеша до музея в Луксор, който се намира на няколко пресечки от хотела ни.
Предишната вечер Стюарт позвъни в музея и се уговори с директора, негов стар приятел и колега.
Докато вървим, Стюарт отново се опитва да ме убеди да му покажа Тингвелирските свитъци.
— Предполагам, разбирате, че не ги нося в себе си? — казвам му аз.
— Но знаете къде са — настоятелен е той. — Можем да отидем там.
Осъзнавам колко му е трудно да преодолее чисто професионалното си любопитство, но все пак упорството му по този въпрос започва да ме дразни.
Директорът на музея прилича на добродушна горила. Има огромна брада и гъсти черни вежди; виждам гъсто окосмение дори под яката на ризата му.
— Стюарт! — изръмжава той и прегръща своя стар колега.
Двамата се споглеждат, смеейки се. Приличат на двама другари от войната, преизпълнени с щастие от това, че са преживяли окопите.
— Той бе мой асистент, когато открих погребалната камера в храма на Амон Ра — обяснява ми Стюарт.
— Асистент? — Директорът се залива от смях. — Бях твой роб!
Музеят е пълен с хора. Оглеждам се за туриста, който снимаше в гробницата, но не го виждам. Разбира се, заменили са го с друг.
— Само един много тесен кръг от хора знаят за колекцията от папируси, пергаменти и документи, които съхраняваме в мазето на музея. Още по-малко са хората, които се интересуват от тях — казва ми директорът. След това се обръща към Стюарт и добавя: — Там държа документите.
Стюарт ми намига.
— Документите? — питам аз.
Точно в този момент минаваме покрай дървена статуетка в стъклена кутия и аз замръзвам на място.
Дървената скулптура е висока около четиридесет сантиметра и е на мъж или бог, който държи дългата си брада с две ръце. Според надписа, статуята е на три хиляди и двеста години, намазана е с черен катран, цветът на бог Озирис, и е била открита в една гробница в Долината на царете. Статуетката много прилича на една друга такава, чиято снимка съм виждал в кабинета на Тран в Рейкявик: бронзовата статуя, намерена от Ейяфиордур в северна Исландия през 1815 г. Според експертите тя е на повече от хиляда години. Но откъде се е появила? Нима произлиза от Египет? Ако исландски викинг е направил статуята на Ейяфиордур през десети век след Христа, откъде е почерпил своето вдъхновение? Възможно ли е да е бил на един от корабите на Олав?