Скромната фасада на магазина (един прозорец и една врата) ме бе подвела, че той е съвсем малък. Но всъщност е огромен. Първото помещение е тясно, със стени, изцяло закрити от рафтове с книги; в стаята има само едно друго нещо — тезгях, върху който лежи старомоден касов апарат. Зад тази стая магазинът значително се разширява и започва да прилича на библиотека. Хиляди книги изпълват лабиринта от рафтове, шкафове за книги, щандове и маси. Във въздуха долавям особената миризма на книги: хартия и прах, конци, лепило и едва осезаема миризма на пот, идваща от хилядите протагонисти, водещи своите битки между кориците.
Стюарт ме ръгва в ребрата.
Бях си представил Луиджи Фиакини като висок, горделив италиански граф със сива коса и мъдри, топли очи. Но съществото, мърморещо „momento, momento“, докато мести книги от един рафт на друг, е ниско и кръгло, с рядка коса и мътни, кривогледи очи. Липсват единствено гърбицата и дългият език.
— Стюарт! — възкликва той, когато ни вижда.
— Луиджи! — отвръща Стюарт.
Стискат ръцете си с енергичност, която ми подсказва, че едва се сдържат да не се прегърнат.
Стюарт ме представя. Луиджи ме поглежда с неприкрито любопитство, което е допустимо между изроди.
— Господин Белтьо! Вие създадохте голяма суматоха в моя свят, когато открихте Кивотът на свещените тайни. Жалко, че не се опитахте да го продадете. Можехте да станете милиардер!
Смехът му наподобява вятър, свирещ между листата на дърво. Прилича повече на звуков ефект, отколкото на израз на веселост.
Луиджи е много по-нисък от мен. Едното му око е покрито със сиво перде.
— Сляп с лявото око, но точно като при един трол, това просто означава, че виждам по-добре с другото.
Луиджи опитал първата си пура още като младеж и оттогава отказва да ги откаже. Твърди, че има непряка роднинска връзка с Леонардо да Винчи. На мен по-скоро ми изглежда като наследник на испански мавър, изневерил на жена си с магаре.
Изведнъж Луиджи възкликва:
— Momento, momento, господа. — След това изтичва до вратата, заключва я и спуска щората.
Развежда ни из антикварния си магазин с гордостта на любовник, представяш своята любима на родителите си. Магазинът е организиран по начин, който не успявам съвсем да разбера. От време на време Луиджи ни показва редки издания — издание на Le Awenture di Pinocchio, подписано от автора Карло Колоди; илюстровано издание от осемнадесети век на La Divina Commedia на Данте Алигиери; първо издание на Il Principe на Макиавели и чернова на Il nome della rosa на Умберто Еко от 1979 г. с корекциите на автора.
Луиджи вдига ръце и щастливо засмуква пурата си:
— Тук имам хиляди от най-добре написаните книги на света и всяка една от тях умолява да бъде прочетена отново.
Луиджи живее в апартамент над магазина. Той е пълен с книги. Те са навсякъде. По средата на стаята е разчистил достатъчно място за шезлонг и ниска масичка, отрупана с италиански вестници и списания.
Донася кана кафе от кухнята.
— Както ти казах по телефона — казва той на Стюарт, докато налива кафето, — още от деветнадесети век колекционери събират копията от фрагментите, съдържащи описанията на Асим на неговите пътешествия до северната страна. Не знаем откъде идват тези копия, но някои от тях се съхраняват във ватиканските архиви. Изглежда всички фрагменти са част от един-единствен оригинален ръкопис, който най-вероятно е бил загубен.
— Значи всичко, което се съхранява във ватиканския архив, вече го има на пазара — заключвам аз.
— Съвсем не. Ватиканските архиви са неизчерпаеми. Всичко зависи от това как търсите и кои препратки използвате в търсенето. Независимо от това, че учени и колекционери са ровят в архивите от десетилетия, никой от тях не е бил съвсем наясно какво точно се е опитвал да открие. Ако пропуснете един-единствен, на пръв поглед маловажен документ, можете да пропуснете единствената препратка към нещо изключително важно и да загубите нишката, която би ви завела до вашата цел. Още повече, че едва сега — той ме поглежда многозначително, — всички тези късчета информация започват да добиват някакво значение.
— На какво можем да се надяваме?
— Един от фрагментите е за нападение над храма на Асим. Друг представлява нещо като пътепис, описващ пътуване до края на цивилизацията. Още през дванадесети век експертите на Ватикана бяха установили, че този „край на цивилизацията“ е Норвегия. Проблемът бил, че никой не е знаел къде точно в Норвегия.