Обаждам се на Ранхилд от външен телефон. Питам я за новини.
— Ето те и теб — казва тя с такъв глас, сякаш аз съм този, когото се опитва да залови.
Казва ми, че са намерили скривалището на Хасан в Осло: апартамент във Фрогнер, който той купил от агент по недвижими имоти. С пари в брой. Изтеглени от сметка в Лондон. Когато полицаите нахлули в апартамента, намерили оръжия и апаратура за наблюдение, но никакви хора.
Главата ми се върти. Насочвам се към хотела на хълма Киринал.
8.
На рецепцията в хотела ме чака покана — красиво изписана калиграфия върху ръчно изработена хартия. Помолен съм тази вечер в осем часа да удостоя с присъствието си събиране в библиофилския клуб на Луиджи. Взимам паянтовия асансьор до четвъртия етаж.
Някой е бил в стаята ми. Изглежда точно така, както с камериерката ми я бяхме оставили. Леглото е оправено. Кошчето за боклук е празно. Но тънките нишки плат, които оставих върху ципа на сака си и между книгите и документите на бюрото, липсват.
Някой е търсил нещо, което не е намерил.
Хасан? Откъде знае, че съм в Рим? Защо тогава още не ме е докопал?
Стоя до прозореца и гледам към градската мозайка от покриви, кули на църкви и куполи. През гъстия смог различавам базиликата „Св. Петър“, която се извисява над всичко останало в Рим от другата страна на Тибър. Надолу по улицата, скрит зад брой на Corriere della Sera, висок мъж стои облегнат на уличната лампа. Външният му вид е съвсем обикновен. И точно това събужда подозренията ми.
Библията на Сатаната
1.
Клубът за джентълмени на Луиджи се събира зад една врата от махагон на втория етаж на великолепна сграда на улица „Кондоти“, близо до Испанските стъпала, в част от града, която изглежда така, сякаш все още мисли, че е в миналото, но още не е решила в коя епоха. Член на клуба или просто лакей (не мога да установя разликата) ни въвежда в антрето и след това се изпарява. В гостната са се събрали двадесет и трима мъже в тъмни костюми. Повечето от тях пийват коняк. Димът от пурите им е толкова гъст, че очите ми започват да смъдят.
— Бьорн! Стюарт!
Луиджи се отделя от трима високи господа, оставя коняка си пред едно огромно огледало и пурата си в пепелник, след което плясва с ръце.
— Господа, господа — провиква се той. — Нека ви представя господин Бьорн Белтьо. Всички вие сте запознати с доблестните му усилия да спаси Кивотът на свещените тайни.
Рехави аплодисменти.
— И господин Стюарт Дънхил, археологът, който доказа, че викингите са били в Тива!
Стюарт се покланя.
Луиджи ни хваща под ръка и ни развежда из стаята, представяйки ни на членовете на своя клуб. Ръкуваме се с всеки един от тях. Един от библиофилите е Томазо, с когото се запознахме във ватиканските архиви. Друг притежава една от най-големите вериги книжарници в Италия. Няколко са антиквари като Луиджи, има и библиотекари и писатели. Онзи там е издател, работи за „Бомпиани“. Професиите на няколко от мъжете остават мистерия, а имената им бързо се изпаряват от жалката ми памет.
Един от тях държи ръката ми дълго време.
— Бьорн Белтьо, значи това сте вие.
Бих определил възрастта му между шестдесет и седемдесет години. Все още изглежда добре, с тен и правилни черти, дългата му сива коса е сресана назад.
Когато най-накрая пуска ръката ми, тя незабавно е сграбчена от дебел, плешив мъж, който промърморва, че е ammiratore. Луиджи ми казва, че това означава „почитател“.
— Позволих си да спомена на братята си защо сте тук — казва Луиджи. — И с гордост ще заявя, че скромната ни мрежа е хванала нещо, което може да ви помогне във вашето търсене. Надяваме се — добавя той, — че и вие ще ни помогнете в замяна.
Долавям тържественост в тона на гласа му. Елегантните, сивокоси господа надигат чашите си.
— Нека ви представя клуба. Вие, както и всички останали, които знаят за съществуването му, сте в заблуда. Мислите, че нашето библиофилско братство е просто един клуб за джентълмени. То е клуб за джентълмени. Naturalement. Но не просто един клуб за джентълмени. Нашето братство е основано през 1922 г. със специфична, окултна цел.