— Окултна?
— Така биха я описали повечето хора.
— Защото?
Луиджи надига чашата си с коняк.
— Ще го кажа направо: ние търсим изгубената Библия на Сатаната.
В стаята е толкова тихо, че чувам колите от улицата под сградата. Стрела от страх пронизва гърдите ми.
— Вие сте сатанисти?
Всички в стаята избухват в смях.
Луиджи ме плясва по рамото.
— Не, не, не, приятелю. Не сме сатанисти. Не боготворим Сатаната. Нашият интерес е чисто академичен. Интересуваме се от ролята на Сатаната в Библията и в християнската и юдейската митология.
— Ролята на Сатаната?
— Знаем, че изгубената Библия съществува или може би е по-правилно да кажа „колекция от писания от предхристиянски времена“. Тези ръкописи са били написани от поклонниците на Дявола и съдържат неговата история и неговия мироглед, така, както Библията разказва за живота и мислите на пророците и Исус.
— Уау!
— Причината, поради която ви казваме нашата тайна, е вярата и надеждата ни, че вие имате във ваше притежание ръкопис на така наречената Библия на Сатаната.
„Библия на Сатаната“ звучи като някакво езическо проклятие.
— И какво ви кара да смятате, че притежавам този ръкопис?
— Заключения, предположения, гадаене. Знаем, че един библейски ръкопис е бил пренесен от Месопотамия до Египет петстотин години преди раждането на Христос и бил погребан заедно със светец. Може би това е бил ръкописът, който вашите викингски предци са взели със себе си.
— Тогава мумията трябва да е на самия Дявол?
Втора вълна от смях се разлива из стаята.
— Какво ви кара да смятате, че този сатанински ръкопис е бил в гробницата в храма на Амон Ра? — питам аз.
— Когато споменахте трите символа, анкх, руна на Тир и кръст, ме накарахте да се замисля. Спомних си, че веднъж преди съм срещал същата комбинация от символи. Но не можех да си спомня кога и къде. Така че попитах братята си.
Един от най-старите братя, Марчело Кастилионе, прави крачка напред и вади парче хартия от вътрешния си джоб.
— Това е копие от откъс от дневник, който братът на Христофор Колумб, Бартоломей, си водил по време на едно от пътешествията си в Карибско море — казва той, заеквайки, но на перфектен английски.
Той ми подава листа. Текстът е написан с елегантен почерк, пълен със завъртулки и заврънкулки.
— Едва ли ще разберете нещо от написаното, но ще привлека вниманието ви към това… — Той сочи ред по средата на страницата, където виждам символите анкх, руна на Тир и кръст, повторени три пъти.
— Хмм! — възкликвам аз.
Не знам дали „хмм“ означава същото на италиански, но по усмивките им разбирам, че са развеселени от моето неприкрито изумление.
— Казвате, че това било написано от брата на Христофор Колумб?
Марчело Кастилионе кимва.
— Защо Колумб е изписал тези символи?
— Никой не знае — отговаря ми Луиджи. — Нарича тази комбинация от символи „Печатът на пазителите“.
— В дневника си Бартоломей споменава запечатано писмо, което е бил помолен да отнесе обратно в Европа — продължава Марчело Кастилионе. — Той не казва кой жител на новооткрития карибски остров му е поверил писмото, но казва за кого е било адресирано то.
Марчело прави пауза за ефект.
— Архиепископ Ерик Валкендорф от Нидарос в кралство Норвегия.
Преглъщам ахването си.
— Знаем от нашите източници — продължава историята Луиджи, — че Колумб послушно взел писмото със себе си и първо го отнесъл в Лисабон и Вале де Парайсо в Португалия, а след това в Испания. Там го поверил на испански епископ, който обаче не горял от желание да се преквалифицира в пощальон, дори за свой норвежки колега. Подозрителният епископ счупил печата и след като прочел съдържанието на писмото, той бил толкова обезпокоен, че го предал на представител на Испанската инквизиция, която тогава се подчинявала на испанския крал, а не на Ватикана. Въпреки това през 1503 г., когато папа бил Юлий II, писмото се споменава в регистъра на ватиканските архиви. Петдесет години по-късно инквизицията на папата е преименувана „Висш свещен съвет на римската и вселенска инквизиция“ и този съвет от учени духовници определил писмото за „магьосническо“ и следователно — еретично.
— Инквизицията съществува и днес, но в една доста по-милостива и умерена форма — добавя Томазо. — Днес носи името „Съвет за доктрината на вярата“ и е част от централната администрация на Римокатолическата църква.