— Може би някой друг…
— Двамата с Даян сме единствените, които поддържаме контакти със Стюарт. Няма никой друг. А щях да знам, ако Даян му се бе обадила.
Нещо студено притиска сърцето ми. Пешеходец се блъска в мен със сърдито грухтене.
— Бьорн, там ли си?
— Да.
— Чу ли какво ти казах?
— Но…
— Нито аз, нито Даян сме се обаждали на Стюарт Дънхил!
— Но защо ще ме лъже?
Професор Лайлуърт въздъхва.
— Трябваше да те предупредим. Някои хора от института „Шимър“ подозират, че Стюарт Дънхил работи за шейх Ибраим.
— Господи!
— Никога не сме вярвали на този слух. Никога не е имало нещо, което да го подкрепи. Нямаше доказателства. Нищо! Беше просто едно неопределено чувство, че има нещо нередно. Обществото реши да го подкрепи. Преценихме, че слухът е просто една безпочвена клевета…
— … и ме изпратихте право в ръцете му.
— Бьорн, ако знаехме… — Той млъква. — Трябва да се махнеш от Рим. Колко се може по-скоро. Ако Стюарт работи за шейха, можеш да бъдеш сигурен, че Хасан и останалите също са там. Дебнат някъде извън кадър. Дори и ти да не можеш да ги видиш.
— Тук са. Знам, че са тук.
— Трябва да се махнеш оттам!
— Защо ме оставят да правя това, което правя? Защо Стюарт се преструва, че сме партньори?
— Защото те използват. Стюарт иска да споделиш с него всичко, което знаеш и което си открил. Просто те използват. Тръгвай си, Бьорн! Качи се на експресния влак от Милано и хвани самолет от там. Сигурен съм, че държат римските летища под око.
— Фрагментът от текста. Двадесет и пет хиляди евро. Какво да правя?
— Купи го! И след това се махай от Рим. Чуваш ли ме?
Пациентът (I)
1.
Магазинът е празен. — Луиджи?
Тишина.
Провиквам се отново, този път нетърпеливо:
— Луиджи?
Очите ми се плъзгат по елегантните гръбчета на книгите така, както мъже като мен зяпат жени. В захлас.
Чувам странен звук.
— Луиджи? Горе ли си?
2.
Луиджи седи на дивана в апартамента си. На пръв поглед изглежда така, сякаш е задрямал и главата му се е килнала назад. Пурата му лежи в скута му изгаснала.
— Луиджи?
Тогава осъзнавам, че половината му тил липсва.
Подът зад дивана е опръскан с нещо, което някога е било в главата на Луиджи.
Ахвам и правя крачка назад.
Човешкото тяло губи голяма част от своята мистерия, когато по каквато и да било причина в него се появи дупка. Когато рана от куршум открива гледка към мозъка, на човек му е трудно да си представи, че в това жълто-сиво пюре някога са блуждаели мисли за вселената, за любов към красива жена или за насладата от „Je crois entendre encore“.
Изпепелените останки от фрагмента лежат в чинийка на масата пред трупа на Луиджи, до шедьовъра на Макиавели.
Коленете ми треперят.
Хасан.
Хасан е бил тук.
Представям си всичко съвсем ясно.
Главорезите са нахлули в магазина, дзън-дзън, малко след като аз бях излязъл, за да се обадя на Лайлуърт. Преди да слезе, за да ги посрещне, Луиджи най-вероятно е извикал „momento“, а после „Si, signori?“. След това е видял, че носят пистолети и са заключили вратата. Те са го принудили да изкачи спираловидната стълба и да седне на дивана, извикали са му „Седни, проклет Квазимодо!“. Хасан го е попитал какво е искал Бьорн Белтьо. Или дали този проклет Белтьо се е опитал да му продаде Тингвелирските свитъци. Луиджи е поклатил глава. Сигурно е осъзнал как ще свърши всичко това. Хладнокръвно е дръпнал за последен път от пурата си, преди да запали с нея документа, който е пламнал като суха хартия за цигари.
Луиджи е знаел каква е била важността на фрагмента на Скахолт и последното му действие на тази земя е било да предотврати попадането му в ръцете на шейха.
— Господин Белтьо.
Замръзвам. Толкова неподвижен съм, че диагнозата на всеки доктор щеше да бъде парализа. Краката ми сякаш са потънали в кофи, пълни с олово. Знам, че трябва да се обърна. Но не мога. Чувствам се така, сякаш тялото ми е било залято с бързосъхнещ, подсилен бетон.
Най-накрая парализата ме освобождава. Обръщам се към гласа, като ставите ми изскърцват като несмазани панти.
Двама са. Седят на диван, полускрит от голяма маса, отрупана с книги и документи.
Чакали са ме.