Не съм ги виждам преди. Араби. И двамата са облечени в елегантни костюми. И двамата носят самодоволното изражение на хора, изиграли по-добрата ръка. И двамата са се облегнали спокойно назад.
Мускетарите на шейха.
— Шефът започва да губи търпение — казва един от тях на лош английски. Шефът.
— Иска ръкописа — казва другият.
— Веднага!
Толкова съм уплашен, че не се опитвам да се правя на глупав, а просто съм:
— Ръкопис?
— Тингвелирските свитъци — казва първият.
— Колко се е съгласил да плати за тях Луиджи Фиакини?
— Има някакво недоразумение…
— Къде са те?
Точно тогава осъзнавам, че все още стоя до перилото, в което е инсталиран бутонът за включване на алармата.
— Къде?
Ръката ми се плъзга по перилото. Напипвам бутона с върховете на пръстите си.
— Не са в мен — казвам и натискам алармата.
Бях си представил тиха аларма. Аларма, която дискретно ще уведоми полицията. Но не. Едва сега осъзнавам защо Луиджи не е посмял да натисне бутона.
Започва да вие сирена. Чуваме силен металически трясък, който идва от приземния етаж.
Двамата араби скачат на крака. За щастие те не осъзнават, че аз съм включил алармата.
— Бързо — извиква един от тях и ме бута надолу по спираловидното стълбище.
Твърде силно.
Препъвам се, но се задържам на крака. Но те продължават да ме бутат, за да слизам все по-бързо и по-бързо. Краката ми започват да се огъват; стълбите ме поглъщат, нещо ще се случи. Виждам металната решетка, спуснала се пред входната врата, и в същия момент губя равновесие.
Строполявам се надолу. Кракът ми среща пода под странен ъгъл и гореща светкавица от болка преминава през цялото ми тяло.
Костта се чупи.
Изкрещявам от болка, ужас и страх.
Арабите нетърпеливо ме вдигат за якето и ме понасят със себе си. Влачат ме по пода като чувал с картофи. Опитвам се да се изправя на здравия си крак.
Всичко почернява.
Свестявам се почти веднага. Арабите дърпат решетката пред вратата и разговарят на висок глас.
Появяват се внезапно. Двамата полицаи. Сигурно са паркирали нагоре по улицата, защото малката уличка пред магазина е твърде тясна за автомобили. Не сме чули сирената поради воя на алармата.
Те ни гледат изумено. Гледат мен, лежащ на пода. Двамата араби, всеки стискащ пистолет.
След това отново изчезват.
Секунда по-късно алармата спира. Но сега Рим е пълен със сирени.
Изхленчвам. Не мога да се спра.
3.
За художниците и печатарите черното е цвят. За физиците то е липсата на цвят. Казват, че хората изпитват болка по различен начин и че мъжете никога не биха могли да издържат болката на раждането. Принуден съм да се съглася. Едва понасяме студа.
Кракът ме боли. Не. Болката ми е крак.
Сякаш някой отново и отново го промушва с огромен шиш за лед.
Плача като бебе. Периодите на безсъзнание са блажени, но твърде кратки и твърде малко. Болката и гаденето ме връщат обратно в реалността.
Отвън виждам полицаи в униформи на командоси. Някои от тях ни наблюдават в огледала, прикачени към дълги, криви метални пръчки. Арабите водят разгорещена дискусия. Сграбчват ме за ръцете и краката и ме вдигат. Болката е непоносима.
4.
Когато се свестявам, лежа на кожения диван на Луиджи горе в апартамента. Гладен чакал дъвче крака ми.
Луиджи е изчезнал. Сигурно са пренесли тялото му в спалнята.
Сложили са възглавници под счупения ми крак. Значи в безскрупулните им тела има поне една капчица благоприличие.
Телефонът звъни. Те го оставят да звъни. Дълго време.
Накрая един от тях вдига слушалката.
— Na ’am! — изревава той. Слуша. — Имаме заложник — изкрещява, — и искаме свободен достъп до летище „Леонардо да Винчи“. — Отново слуша. Лицето му помръква. Споменава цяло ято гневни арабски демони, след което тряска слушалката обратно на вилката.
Изчезвам в блажената мъгла на безсъзнанието.
5.
Отварям очи. Устата ми е суха като пустиня.
Колко време е изминало? Минути? Часове? Болката продължава да дъвче счупения ми крак.
— Вода — простенвам. — Вода. Моля ви.
Арабите са безразлични. Нито един не си вдига пръста, за да ми донесе вода.
Кашлям. Езикът ми залепва за небцето.