— Моля ви, жаден съм!
— Тихо!
— Вода, моля ви!
— Млъкни!
6.
Пъшкам.
Намирам се на борда на кораб, който се носи по вълните. Нагоре-надолу, нагоре-надолу… Морето е една безкрайна, гигантска вълна. Морето е едно мазно, влажно одеяло, което смърди на мокра вълна. Морето ме покрива, дави, пълни. В устата си усещам вкус на гранясала сланина. Нагоре-надолу, нагоре-надолу… Болката и гаденето се преплитат. Безкрайното клатене ме кара да се потя и обръща стомаха ми. Краищата на костите ми се търкат един в друг. Корабът се олюлява. Някой лепи нещо на крака ми; реже, боде, кълца, гори с остра изгаряща болка, която след време е заменена от тъпа, плътна болка. Кракът ми пулсира, разширява се. Нервните ми окончания са обвити в пламъци. Пулсът ми е рязък и гневен. Стомахът ми се гърчи като животно в предсмъртна агония. Нагоре-надолу, нагоре-надолу…
Един от арабите говори по мобилния си телефон. Представям си, че говори с Хасан. Радвам се, че той не е тук. Нямаше да сложи меки възглавници под крака ми. Точно обратното — щеше да обхване счупването с огромните си космати лапи и щеше да стисне.
Повръщам.
Арабинът затваря. Казва нещо на другия мъж. Поглеждат към мен. Мобилният телефон иззвънява отново. Този път отговаря другият мъж. Той е превъзбуден. Въпросите и оплакванията на първия арабин са заменени от неговите кратки, гневни изблици. Опитвам се да мисля. Не разбирам нито думичка.
След това започва да звъни стационарният телефон. Решавам, че е полицията. Този път не вдигат.
7.
Кракът ми се е издул като балон. Подутината се притиска в плата на панталоните ми. Всяка клетка, всяко мускулно влакно, всяка кост в тялото ми пулсира. Жаден съм. Потя се. Тресе ме.
Мисля си: Господ да ми е на помощ, каква агония, каква невероятна болка, каква шибана, смотана, проклета болка.
Тъмнина.
Светлина.
Тъмнина.
В полусъзнание съм и единственото нещо, което има някакво значение, е болката.
Колко време е изминало? Нямам представа, не мога да определя: секундите, минутите и часовете се преплитат в една безсмислена мрежа.
Унасям се и някой изсмуква целия кислород от стаята. Аз съм астронавт, носещ се в открития космос и кислородът ми е свършил. Гърча се от болка, а кабелът се изплъзва от ръцете ми и започвам да се отдалечавам от космическия кораб.
После: нищо.
8.
Свестявам се с чувството, че ме притиска огромна тежест. Отварям очи. Опитвам се да си поема въздух. Носът и устата ми са пълни с фин пясък и хоросан. Белите ми дробове са стегнати в стоманено менгеме. Езикът е залепнал за небцето ми.
Повдига ми се. Опитвам се да повърна, но от устата ми не излиза нищо. Нищо, освен сухи, нечленоразделни звуци, които сякаш излизат от гърлото на умиращ войник.
— Вода — простенвам, — вода, вода, вода.
Но те или не ме разбират, или не ги е грижа.
Устата ми е широко отворена. По-лесно ми е да дишам така.
Тъмнина. Светлина. Тъмнина…
9.
Звук разкъсва мрака.
Гласове.
Отварям очи.
Арабинът говори по мобилния си телефон. Крещи.
Гневен.
В капан.
10.
Обвили са бяла кърпа около счупването.
И са я пристегнали със закачалка за дрехи.
Замаян съм. За момент ми се струва, че кърпата е просмукана с кръв. Отворена рана. Поглеждам пак. Отново е бяла. Няма никаква кръв.
Трябва да съм си я представил, мисля си аз с облекчение и отново губя съзнание.
11.
— Той умира — крещи арабинът.
Отварям очи.
Арабинът отново говори по телефона. Гледа към мен.
Той умира?
Думите му, казани на арабски, отекват в празната ми глава. Не разбирам какво казва. Не говоря арабски. Той умира? Сигурно съм сънувал.
Не можеш да умреш от счупен крак, нали?
Вода.
Вода, моля ви.
Моля ви.
Вода.
Но не ми дават нищо.
12.
Отвън проникват звуци, сякаш от друга реалност.
Ботуши, думкащи върху калдъръм.
Вой на сирени.
Ръмжащи полицейски кучета.
Кратки, резки заповеди.
Вода. Моля ви.
Млъкни! Просто млъкни!