— Хайде, Лоръл. — Беше Айрис, гласът ѝ звучеше омаломощено от жегата. — Защо не играеш честно?
Лоръл още по-силно стисна очи.
Бяха изтанцували заедно всеки танц. Джазовият ритъм се беше ускорил, косата ѝ се беше изхлузила от френския кок, който внимателно бе направила по образец от корицата на списание "Банти", а краката я заболяха, но все пак бе продължила да танцува. Спря чак когато Шърли, намусена, задето е пренебрегната, се приближи като някаква лелка до сестра си и заяви, че последният автобус към къщи тръгва, ако Лоръл изобщо се интересува дали ще спази вечерния си час (тя, Шърли, и в двата случая със сигурност нямало да има нищо против). Шърли се отдалечи, Лоръл, изчервена, каза "довиждане", Били я сграбчи за ръката, дръпна я по-наблизо и тогава дълбоко в себе си Лоръл с ослепителна яснота проумя, че е настъпил мигът, онзи красив, звезден миг, който е чакала цял живот…
— О, както искаш! — отсече сърдито Айрис. — Но не ме обвинявай, ако не остане торта.
Слънцето бе превалило пладне, сноп лъчи cе промъкна през прозорчето на къщичката и оцвети клепачите на Лоръл отвътре в цвят на черешова кола. Тя се надигна, но не понечи да напусне скривалището си. Заплахата беше обяснима поради всеизвестната слабост на Лоръл към маминия пандишпанен сладкиш "Виктория", обаче не подейства. Лоръл много добре знаеше, че ножът за рязане на торта лежи забравен върху кухненската маса, пропуснаха го в хаоса, докато семейството събираше кошниците за пикник, одеяла, газирана лимонада, плажни хавлии, новия транзистор и изхвърча набързо от къщата. Знаеше, защото, когато се бе върнала уж заради играта на криеница и се бе промъкнала в хладната притъмняла къща, за да вземе онова пакетче, бе видяла ножа с червена панделка на дръжката да лежи до фруктиерата.
Ножът беше свързан с традиция — с него режеха всяка торта за рожден ден, всеки коледен пай, всеки приготвен за нечия утеха сладкиш в историята на семейство Никълсън, — а майка им педантично се придържаше към традицията. По тази причина Лоръл знаеше, че е свободна, докато някой не беше изпратен да донесе ножа. И защо не? В семейство като тяхното, където спокойните мигове са същинска бяла врана, където някой винаги влиза през една врата или затръшва друга, да търсиш уединение бе равносилно на светотатство.
Тя се нуждаеше от време за себе си, особено днес.
Пакетчето за Лоръл пристигна по пощата в четвъртък и, за щастие, Роуз срещна пощальона, а не Айрис или Дафни, или — боже опази! — мама. Лоръл веднага разбра чие име ще намери вътре. Бузите ѝ пламнаха, но някак успя да измърмори нещо за Шърли, за някаква музикална група и за плоча, която взема назаем. У Роуз това не предизвика никакво смущение, тъй като вниманието ѝ, в най-добрия случай непостоянно, вече се бе прехвърлило върху пеперуда, кацнала на оградата.
По-късно същата вечер, когато всички се бяха скупчили пред телевизора и гледаха "Джукбокс Джури", Айрис и Дафни спореха кой е по-добър: Клиф Ричард или Адам Фейт, а баща им оплакваше фалшивия им американски акцент и в по-широк план — прахосването на Британската империя, Лоръл се измъкна. Заключи се в банята, седна на пода и облегна гръб на вратата.
С треперещи пръсти разкъса единия край на пакетчето.
В скута ѝ падна увита книжка. Прочете заглавието ѝ през хартията — "Рожден ден" от Харолд Пинтър — и радостна тръпка плъзна по гръбнака ѝ. Лоръл не успя да сдържи възторга си.
Пъхна книжката в калъфката на възглавницата си и оттогава спеше с нея. Не беше много удобно, но ѝ харесваше да я държи близо до себе си. Имаше нужда да я усеща. Важно беше.
Лоръл наистина вярваше, че има моменти, когато човек стига до кръстопът; когато се случва нещо неочаквано и променя хода на събитията в живота му. Премиерата на постановката на Пинтър беше точно такъв момент. Прочела бе за събитието във вестника и у нея се бе породил необясним подтик да отиде. Каза на родителите си, че ще бъде у Шърли, закле Шърли да пази тайната и после хвана автобуса за Кеймбридж.
Това беше първото ѝ пътуване някъде сама и докато седеше в затъмнената зала на театъра и гледаше как рожденият ден на Станли се превръща в кошмар, тя изпита такова възвисяване на духа, каквото никога досега не бе изпитвала. Беше откровение, каквото, изглежда, спохождаше поруменелите госпожици Бъкстън всяка неделя в църквата, и докато Лоръл, която подозираше, че ентусиазмът им се дължи повече на новия млад енорийски пастор, отколкото на словото Божие, седеше на ръба на евтиното си място, бушуващата на сцената драма нахлу в гърдите ѝ, вля се в собствената ѝ кръв и тя почувства как лицето ѝ блажено пламва. Тогава разбра. Не беше сигурна какво точно, но със сигурност разбра: животът е нещо много повече и я очаква.