Не знам защо, но остро чувствах пълната незащитеност на обичайното световно устройство. Все едно всичко беше мила и наивна рисунка върху завеса — а от другата страна вече чакаха актьорите, готови да се появят на сцената. И нещо ми подсказваше: пиесата ще бъде смразяваща.
— Алекс! — повика ме Галилео и аз вдигнах поглед към него.
Вместо лицето му видях черна маска, почти същата като на Николо III по време на последния ни разговор. Галилео ми подаде друга сгъваема маска и аз покорно си я сложих. Маската бе удобна и лека, изобщо не пречеше на дишането, и след минута вече забравих за нея.
Пристигнахме в базата на службата по безопасност, обкръжена със стена от бодливи храсти. Отначало дълго се лутахме между складовете с двуцифрени номера, а после кортежът спря до малка кръгла кула със заострен връх, приличаща на ступа45, като онези, каквито „Желязната бездна“ поставя в покрайнините на града. Наоколо имаше охрана.
Влязохме само двамата с Галилео.
Вътре в ступата имаше стълба, водеща надолу. Спуснахме се доста дълбоко под земята, излязохме на тесен перон и се качихме на малко стоманено вагонче, напомнящо с нещо блестящ детайл от огромна шевна машина. Той ни подкара бясно по дългия тунел.
— Накъде пътуваме? — попитах аз.
— Към Михайловския замък — отговори Галилео.
— А защо не можеше да пътуваме дотам с карета?
— Днес това може да бъде опасно. А така никой няма да ни види.
Минаха няколко минути и вагончето ни спря. Зад вратата му започваше сив бетонен коридор. Галилео веднага се затича по него.
Наистина ми стана страшно. Затичах се, стараейки се да не изоставам от него по завоите — иначе просто можех да го изгубя от поглед в този подземен лабиринт. Помня, че стражите, стоящи в коридорите, удряха с пети, когато профучавахме покрай тях, и дори ми дойде наум идиотското сравнение: Галилео е движещ се по стената пръст, натискащ превключвателите един след друг.
Най-после се измъкнахме от мазето, качихме се по мраморната стълба на третия етаж, преминахме по коридора и се озовахме до позлатена врата, където стоеше група офицери. Имаше също монаси от „Жълтия флаг“ и лекари с тежка медицинска машина. Всички мълчаха. Минахме през вратата и аз видях Николо III.
Беше още жив. Но му оставаше да живее съвсем кратко време, това ставаше ясно от пръв поглед.
Той лежеше на масата върху огромна карта на Идилиум, на която се стичаше кръвта му (ако бях видял това, изобразено на картина, бих решил, че е патосна вулгарност). Ръкавите на куртката му бяха разрязани до раменете, на лакътните му сгъвки блестяха малки метални дискове — сигурно медицински амулети. Но ползата от тях беше малка: от гърдите на Пазителя стърчаха две къси бели стрели.
На лицето му дори сега беше черната маска.
До масата стояха двама лекари и телохранител. В ъгъла на стаята се белееха мраморни отломки — статуята на античен воин се е разбила, падайки от постамента. Между отломките лежеше миниатюрен бял арбалет с две еластични дъги.
Не знам защо, но аз веднага се съвзех и почти се успокоих. Нищо по-страшно вече не можеше да се случи. Помня как отнесено си мислех, че все пак стрелите в гърдите на Пазителя, сигурно, не са от мрамор, а от боядисан в бяло метал.
Когато ме видя, Николо III опита да се привдигне, но лекарите го спряха.
— Не бива да се движите — каза единият. — Отровата ще се разпространи по-бързо.
Приближих се към Пазителя. Николо III няколко пъти отвори и затвори уста в прореза на маската си — като риба, изхвърлена на брега.
— Той има парализа на говорния център — каза докторът. — Не може да говори.
— Той може да говори — отговори Галилео. — Оставете ни. Всички, без изключение, излезте. Без теб, Алекс.
— Но на Негово Безличество му е нужна помощ — каза вторият лекар.
Галилео махна с ръка.
— Вие няма да му помогнете. Той е жив само с усилието на волята си. По-бързо, нямаме много време.
Лекарите и телохранителят се подчиниха. Въпреки вълнението и страха си, не можах да не забележа абсурда на случващото се: в стаята останаха трима души с маски, все едно, че тук се репетираше средновековна италианска комедия. Както се беше изразил някакъв поет монах — комедия с убийство.
— Наистина времето ни привършва — каза Пазителят.
Аз потреперих. Гласът му звучеше странно и неестествено.
— Не мога да контролирам гърлото си, Алекс — продължи Пазителят. — Говоря чрез Флуида. Мен, както виждаш, ме убиха. Постарай се това да не се случи с теб.
— Кой? — попитах аз.
45
Ступа (от санскрит — буквално „куп, насип“) е конусовидна или пирамидална постройка, разпространена във всички будистки култури, в която се съхраняват реликви; използва се и като място за медитация.