Впрочем пътят на Пазителите може да е създаден от Флуида и тогава, ако правилно съм разбрал Менелай, да размишлявам за странностите му не си струва. По пътя трябваше просто да се върви и аз тръгнах по посока на висящото над планините слънце.
VIII
След два часа ходене местността наоколо доста се промени — сега от всички страни ме обграждаха каменисти хълмове. Скалите блещукаха с най-нежни нюанси — лилави, жълто-кафяви, розови. Беше горещо и нямаше вятър, но не знам защо, изобщо не изпитвах жажда.
Пътят на Пазителите дори не се опитваше да заобикаля препятствията — беше идеално прав, само от време на време излиташе нагоре и се гмурваше надолу, все едно, че някой бе прекарал с линийка черта върху огромна дъска за пране (приблизително така изглеждаха гънките на релефа).
Отначало изобщо не бях в състояние да се ориентирам в лабиринта на хълмовете — само ми беше ясно по положението на слънцето, че се движа на запад. Но когато пътят литна на доста високо било, най-после успях да видя накъде ме води.
Далеч на запад между хълмовете се появи каменно лице. Изглежда, това беше здание с формата на огромна човешка глава — приличаше на многократно увеличен резонатор на „Жълтия флаг“. Подробности обаче не можех да различа: то беше прекалено далеч, а ми пречеха и лъчите на залязващото слънце. „Погълнатата от мен малка глава най-вероятно ме води към голямата — реших аз. Или пък ми позволява да я видя… Струва ми се, че в древността това се е наричало симпатикова магия.“47
Пространството послушно плуваше насреща ми: оскъдните храсти по склоновете, изсъхналата, изгорена от слънцето трева, земните насипи и разноцветните скали оставаха зад гърба ми в пълно съответствие със законите на физиката. Самата каменна глава като че ли също се държеше нормално — тя ту се скриваше зад поредния хълм, ту се показваше отново, когато се издигах на билото.
Само дето не се приближаваше, разбрах аз след още половин час. Тя сякаш бе нарисувана върху далечна стена, към която вървях по въртящ се под краката ми барабан.
Може би с мен нещо не беше наред и пътят на Пазителите отказваше да ме води към целта?
Слънцето вече залязваше зад хълмовете и циклоп ската глава отпред скоро стана просто тъмен силует.
Сега, когато се спусках в поредната котловина, се гмурках вече в синееща се сянка — там беше почти нощ и се чувствах някак си не на себе си. Затова пък, когато се качвах на поредното било, попадах в оранжево-червен лъч, който отмиваше от мен цялото униние. Спомних си един древен стих:
Залязващото светило наподобяваше погълнатото от мен медно топче на Менелай.
Започнах да се спускам в поредната падина и изведнъж забелязах на дъното ѝ човек в черно. Той стоеше в най-долната точка на склона и като че ли гледаше към мен.
Достраша ме. Но добре разбирах — вече бе късно за страх. Събрах сили и тръгнах напред към непознатия.
Той беше с черна наметка и маска. Стори ми се, че въздухът в тази падина е по-прохладен, отколкото в предишните — или пък кожата ми бе изстинала от лошото предчувствие… И то не ме излъга.
Забелязах две къси стрели, стърчащи от черните му гърди.
— Привет, Алекс — произнесе маската. — Добре дошъл в Михайловския замък.
Изглеждаше, сякаш е гласът на Николо III, но не бях сигурен.
— Това вие ли сте, Ваше Безличество? — попитах аз. — Не знам кой стои пред мен — Пазителят или пък моят страх с неговата маска…
Той се разсмя и свали маската. Веднага съжалих, че му дадох повод за това — заедно с маската от лицето му се смъкна и кожата и на земята започна да се сипе сух прах. Видях жълти кости и празни очни кухини на мумия.
Инстинктивно отскочих назад — но лицето на Пазителя се разрасна невероятно, закривайки целия път и дори хълма. Пред мен остана само една огромна глава.
Осъзнах, че това е същата онази глава, която преди виждах на хоризонта. Явно, уморила се да ме чака, сама е дошла за мен.
Главата се промени. Сега приличаше не на здание, а по-скоро на руините му: от нея се подаваше черепът. На мястото на челната кост над едната вежда виждах старателно изградена от камъни арка, другата бе ръб на изсечена в скала дупка, устата приличаше на вход в пещера.
Колкото по-дълго гледах към тези стари камъни, толкова повече необичайни подробности забелязвах. Тук-там прозираха следи от скорошен ремонт — петна от съхнещ разтвор, дървени подпори и клинове, притискащи блоковете един към друг. От отвесната стена стърчаха ръждясали железни скоби, забити от древни катерачи.
47
Форма на магьосничество, която се основава на идеята, че предметите, които са подобни на външен вид, образуват помежду си свръхестествена, магическа връзка.
48
„На запад, от студ червенеещо, / меден шлем на воин е слънцето — / то обръща лика си печален / към друг хоризонт, / към други епохи…“ Ал. Блок, „На кръстопътя…“, прев. Петър Велчев.