На някои места от зидарията бяха извадени по камък или два и в образувалите се ниши бяха оформени микроскопични капища, покрити отвътре със сажди — явно за да могат пътниците да направят почивка и да запалят свещ или лампада…
Постепенно започнах да различавам рисунки по камъните. Отначало ми изглеждаха само като мрежа от малки черни пукнатини, но взирайки се по-внимателно, разбрах, че това бяха ритуални творби на древните жители на света, нахвърлени скици на успешен лов. После видях други изображения — по-късно направени и по-сложни. На практика цялата мазилка, която още не бе паднала от зидарията, бе покрита с няколко слоя избледнели фрески.
Имаше най-различни сюжети — от библейски теми до куртоазния френски ескейпизъм49 от предреволюционните години (разпознах някои рисунки, които бях виждал при Пазителя). Но всъщност тази аристократична митология изразяваше същата надежда за оцеляване, както и творчеството на пещерните ловци — просто се предполагаше да го постигнат с помощта на други практики.
Най-после осъзнах, че открай време виждам отделни, почти несвързани помежду си фрагменти от реалността, сякаш осветявани един след друг от собствения ми поглед. Нямах сили да ги удържам в съзнанието си едновременно. Когато разглеждах фреските, не се виждаше никакво здание с формата на глава, а когато гледах зданието, не различавах фреските.
Нещо повече: дори когато гледах зданието, не го виждах цялото. Виждах ту едната очна кухина, ту другата, ту триъгълната вдлъбнатина на носа, ту зейналата черна уста… Гледайки например към арката над веждата, забелязвах, че виждам не самата арка, а умело обработените наредени камъни, един по един.
Същото се случваше, когато разглеждах някаква рисунка — да речем купидон с лък. Аз виждах ту пухкавото дупенце, ту върха на стрелата, ту порочния му сит поглед, ту зелените пера по крилата му…
— Какво е това? — попитах на глас.
— Моето истинско лице — отговори гласът на Николо III. — А също и твоето. Обикновено то е скрито зад маската.
Когато той проговори, отново закратко видях зданието глава цялостно. Изглеждаше, сякаш тъмнината се върти около него като течност около отвора на помийна яма.
— Защо всичко е толкова странно? — попитах аз. — И постоянно се променя… Ту е голямо, ту е малко…
— Ние не оставаме същите дори за секунда — отговори Пазителят.
Когато главата заговори, гледах нейното, като че ли изсечено в камъка, дясно око, а когато завърши, виждах само устата пещера. Усетих полъха на вятъра.
— Нищо не мога да видя както трябва — оплаках се аз.
Главата се засмя.
— Точно това означава да видиш собственото си лице.
В околната тъмнина се мяркаха едва различими сенки. Избягвах да гледам към тях и все пак ми призляваше от присъствието им. Сенките сякаш играеха хоро около мен и Николо III — сетих се за възпитаничките на „Парка на елените“, извършващи своя непочтителен летен ритуал, колкото и нелеп да бе този спомен сега.
Николо III изсумтя — изглежда, усещайки мисълта ми.
— Позволи на Флуида да те изпълни — каза той. — Нека те погълне. Това се случва с всеки от нас, от Павел Велики до днес. Само така можеш да станеш Пазител.
Погледнах главата здание. Сега изпод разпадащата се мазилка ясно изпъкваше гигантският череп. Той изглеждаше полиран и почти бял; в плавните му извивки се отразяваше появилата се на небето луна.
По-късно забелязах върху мъртвата глава лека сребриста перука — и нещо като тъмна вдлъбнатина на шията. Странно, но в ума ми се зароди нещо изящно: може би споменаването на Павел така е подействало на реалността.
— Нямаш избор — каза Николо III. — Смъртта не е избор. Тя е пълното му отсъствие. Тичай…
Затичах се към входа, стараейки се да не поглеждам повече към празните очни кухини. По пътя ми мина през ума, че думите на Пазителя можеха да означават всичко и изобщо не е задължително смисълът им да е в това, че движението ще ми запази живота. Думите можеха да означават и това, че смъртта вече е настъпила.
Но отблизо главата напълно загуби своя зловещ хипнотизъм. Вдлъбнатината на шията се оказа всъщност тъмната арка на входа. Тя бе обрамчена от светлосин ореол — лунната светлина се отразяваше, усилваше и сгъстяваше от множество седефени огледала, зазидани в стената.
49
Ескейпизъм (англ. escape — бягство, спасяване) — примиренческо желание на човек да избяга от суровата действителност в света на илюзиите.