Разбрах какво точно.
Той със сигурност намекваше за любимата история на ужасите на спиритистите и писателите романтици, в която затаеният страх се изскубва навън от дълбините на човешкия ум и се материализира, превръщайки се от вътрешна реалност във външна.
Подсмихнах се на тази си мисъл — аз, с моето детство и юношество, прекарани в манастир, дори нямах за какво да си спомня. Главният ми кошмар винаги е бил страхът от провал на поредния изпит. Но той и сега ме беше обхванал. Така че не трябваше да очаквам от себе си някакви нови мрачни прояви.
А дали е така?
Не, със сигурност не — страх имаше, нов и съвсем реален. Това беше…
Обзелата ме уплаха бе толкова внезапна и силна, че се спрях и закрих лицето си с ръце. Та нали го видях насън, почувствах го и сега вече знам как изглежда.
— Господине — тихият глас се чу съвсем отблизо, — миналия път бързах и ние не можахме да довършим разговора. Но днес съм изцяло ваш.
Великият фехтовач стоеше срещу мен на пътя.
Изглеждаше точно като в съня ми, само че този път забелязах на хълбока му рапира. Не позлатена придворна висулка, а дълъг инструмент за работа в поочукана ножница (веднага си спомних, че най-опасни са именно дълбоките прободни рани — точно каквито нанася този приличащ на огромно шило инструмент).
В следващия момент Великият фехтовач измъкна рапирата от ножницата.
Знам нещичко за концентрацията на вниманието. Но по време на тренировките си рядко бях успявал да постигна такава пределна съсредоточеност, с която в момента следях движенията на пърхащото пред мен острие. А моят визави, изглежда, се наслаждаваше на себе си — заемайки различни фехтовални пози и нанасяйки високи и ниски удари.
Без никакво съмнение той беше майстор — движенията му изглеждаха наистина красиви и уверени. Особено силно ме впечатли една атака, неколкократно повторена от него, при която той сякаш деликатно даваше път, отдръпваше се, покланяше се и в последния момент, извъртайки се от крайно неудобна поза, нанасяше бърз и далечен прободен удар в областта на корема.
През цялото това време острието прехвърчаше на две крачки от мен. Засега той не идваше по-близо, но не се и съмнявах, че той ще ме прониже още при първата атака. Не ми беше ясно защо се бави.
— Въоръжете се, господине — каза той. — Не желая да убивам невъоръжен.
— С какво? — попитах аз.
— С каквото ви се харесва… Ако щете, дори с щипци за камина.
И гръмогласно се разсмя.
Разбрах, че вече не стоим на пътя.
Съсредоточен върху рапирата му, аз напълно съм престанал да възприемам заобикалящото ни пространство и не съм забелязал как сме се озовали в аскетично подредена стая с два паравана. Зад единия имаше камина, а зад другия — малко походно легло.
Обаче щипци за камина не се виждаха никъде.
— Защо искате да ме убиете? — попитах аз, отстъпвайки към стената.
Великият фехтовач опули очи.
— Аз? Искам да ви убия? Господине, вие ме оскърбявате. Вие отдавна сте мъртъв и добре знаете това. Не ми трябва да ви убивам — достатъчно ми е просто да ви напомня как стоят нещата… Испанска атака!
Той нанесе удар и рапирата му ме ужили по лявата ръка. Това си беше истинско пробождане и върху моята нощница — по неизвестна причина бях облечен в дълга бяла нощница — се появи кръв. Ако беше сън, то със сигурност щях да се събудя. Но уви, всичко, което се случваше, беше наяве.
— А сега speciality of the house50 — весело и приятелски каза той и насочи рапирата към лицето ми. — Английска атака! Е?
Той отново се разсмя и без каквито и да било видими усилия, сякаш беше най-лесното нещо на света, се разцепи на множество хора. Като че ли беше сгъваем нож, разтворил своите остриета, всяко от които на свой ред извадило още няколко остриета, почти неразличими едно от друго: едни такива офицери лудетини от XVIII век, лъхащи на махмурлук и фатализъм. Бяха толкова много, че изпълниха цялата стая.
Всички те настъпваха към мен. В ръцете на един от тях забелязах бял офицерски шал и се изплаших, че сега ще ме удушат, но пристъпващият отстрани към мен гигант — най-едрият от тях — неочаквано силно ме удари в слепоочието с овална златна кутийка и аз се срутих на пода. След това наистина започнаха да ме душат с шала и дори успях да се зарадвам на своята досетливост.
Май че въпросът с мен вече беше решен от съдбата, при това на такова високо ниво, че да се притеснявам изглеждаше неучтиво.
И в този миг за пръв път в живота си усетих Флуида.