На този, който никога не е изпитвал това преживяване, ще му бъде трудно да го разбере, но аз ще се опитам да го обясня, доколкото това е по силите ми.
Има стара дървена играчка — двама ковачи на един прът, който се движи напред-назад. Ковачите удрят поред по наковалнята, уж независимо един от друг, но всъщност ги задвижва един и същи лост.
Флуидът беше точно такъв лост — към него бяхме завързани и аз, и пияната офицерска сбирщина. В момента силата на Флуида се бе обърнала срещу мен, но това беше моята собствена сила: аз, както и разпокъсаният на множество безобразни тела Велик фехтовач, бяхме нейното русло.
За да насочи Флуида срещу мен, Великият фехтовач (или онзи, който го управляваше) трябваше да прекара силата през двама ни, като в известен смисъл сложи знак на равенство помежду ни, нещо като връзка между скачени съдове.
И аз открих отговора на загадката.
Течението на Флуида не зависеше нито от мен, нито от Великия фехтовач, изобщо от никого не зависеше. Флуидът се подчиняваше само на себе си. В него имаше някакъв вътрешен смисъл, закон, присъщ само на него, който по естествен начин насочваше неговия поток.
И все пак: парадоксално, но съществуваше метод да се управлява Флуида. Това можеше да се направи — тук вече моето сравнение става съвсем пресилено, но нищо по-добро не ми идва наум, — като все едно сменяш наклона на руслото, по което се движи потокът му.
Парадоксът е в това, че с никакво усилие на волята не е възможно да се промени посоката на потока. Но от друга страна, има безброй способи да се промени наклонът на руслото, защото всяко русло е само илюзия и имитация.
Разбира се, в действителност никой от медиумите не усеща потока на магнетизма по такъв хидротехнически начин. Това е по-близко до емоциите: „промяната на наклона“ прилича на изникващата от страха надежда, прерастваща в увереност, която по-късно се превръща в усещане за абсолютна правота, очевидна за целия космос — и пак се сменя с нарастващия студ на ужаса…
Общо взето аналогиите могат да бъдат всякакви, но съдържащата се в тях същност беше вярно отгатната от мен в онзи миг, когато светът в очите ми угасна от задушаване.
Видях как да надвия Великия фехтовач и с необяснимо усилие на волята (наистина беше необяснимо, защото върших подобно нещо за пръв път в живота си) отначало спрях потока на своята гибел, протичащ през нас двамата, после го обърнах и най-накрая го превърнах в свой триумф.
— Аааа! — закрещях с ужасяващ дори за мен самия глас — и се изправих на крака. Всяка клетка от тялото ми издишваше: „Победа!“
Стори ми се, че надвисналите над мен убийци хвръкнаха в различни посоки от моето издишване, като сухи листенца от порива на вятъра. А после осъзнах, че тях изобщо ги няма — те са били само илюзия.
Пред мен, както и преди, стоеше Великият фехтовач. Но сега аз не се страхувах от него.
Рапирата, насочена към гърлото ми, се огъна и прелетя покрай целта, все едно че острието ѝ беше привлечено от магнит, а в следващия миг направих крачка напред и нанесох на врага страхотен удар с дълъг и твърд предмет — когато тялото ми започваше тази атака, аз още не знаех с какво ще го ударя. В последния момент в ръцете ми се появи бамбуков прът, сигурно защото всичко стана прекалено бързо и не бих се справил с някакво тежко метално оръжие, без да повредя собствените си сухожилия.
Великият фехтовач отлетя назад и падна по гръб. Рапирата му със звън се търколи в ъгъла на стаята. Виждаше се, че той няма да се съвземе бързо. Ударът се получи толкова силен, че прътът в ръцете ми се строши. Пуснах го и бамбукът изчезна, преди да успее да докосне пода.
След това залялата ме вълна на триумф и надмощие се оттегли и потокът на Флуида отново смени посоката си.
Помислих си, че съм подранил да празнувам победата. И щом позволих на това съмнение да пропълзи в главата ми, веднага се появиха множество доказателства в негова подкрепа. Вече усещах, че сега сам ще намеря в себе си слаби места — но не можех да спра тази самоубийствена работа на ума си.
„Ами ако на рапирата му е имало отрова? — дойде ми наум. — И не каква да е отрова, а… отрова, парализираща волята? Тогава аз със сигурност няма да мога да повторя същото. Та нали ако този Фехтовач е толкова опитен убиец, би трябвало да знае какво ще се случи.“
Великият фехтовач отвори очи.
— Алекс, ти си убит — каза ясно той. — За тебе няма лек на тоя свят…51
Той всичко е пресметнал. Дори цитат си е подготвил.
Почувствах хладна немощ, разливаща се по жилите ми, и осъзнах: отровата вече не можеше да се спре. Кръвта я е разпръснала по цялото тяло.
51
За тебе няма лек на тоя свят — / след четвърт час ще бъдеш вече труп! — Шекспир, „Хамлет“, превод Валери Петров.