— Всичко е наред — отговорих аз.
— Сигурен ли си?
— Не — казах аз. — Нима можеш да бъдеш сигурен в нещо?
— Това е вярно — въздъхна тя.
Вече бяхме до главата.
Тя беше наистина грамадна — и сега по нея не се забелязваха никакви следи от разпадане (нямах съмнение, че това е същата онази глава, променяща формата и размера си и появяваща се на различни места по пътя). В момента можех да я гледам без никакви проблеми. Но горната ѝ част бе скрита от тъмнина.
Входът отново беше в шията, но изглеждаше по друг начин: много висока врата, два факела отстрани… Абсолютно сигурно е, че ги нямаше допреди няколко минути — щях да забележа огъня им. Бронзовите халки за връзване на коне бяха твърде високо — би трябвало да се изправиш в седлото, за да ги достигнеш. Бяха с такъв размер, че дори кон би могъл да се провре през тях.
Възможно е живеещите тук гиганти да очакваха за гости само други гиганти, но аз не влизах в тази бройка. Интересно, ако бях дошъл пеш, дали щяха да се появят тук халките, или не?
Конят изцвили, сякаш също го интересуваше този въпрос. Смъкнах се на земята.
— Ще се върнеш ли днес? — попита Юка.
— Надали.
— Добре. Тогава ще поспя.
— Благодаря — казах аз. — Появи се точно навреме. Дори ако просто те сънувам.
— А аз мислих, че ще ми се скараш — усмихна се тя. — И ще кажеш, че тук не може да се язди.
Тя беше седнала в седлото като амазонка. Беше с лека рокля с пъстър пояс и шапка с вдигнат воал. Сенките от факлите играеха по лицето ѝ. Беше безумно красива.
Тя обърна коня и потегли. Когато силуетът ѝ се скри в тъмнината, се приближих към вратата и почуках. Никой не отговори. Тогава натиснах вратата с длан. Тя се открехна и аз се промуших вътре.
IX
Вратата изглеждаше тежка и здрава, подчинена на всички закони на материята — затова очаквах да видя зад нея нещо лесноразбираемо. Може би храмов интериор със скулптури и фрески. Или поне голяма ротонда като в Михайловския замък — тя щеше да се настани чудесно в тази каменна черепна кутия. Но това, което видях, ме порази с пълната си невъзможност.
Стената, през която минах, продължаваше нагоре, надолу и настрани докъдето стигаше поглед и се губеше в мъгла, като че ли аз бях малка нощна буболечка, пропълзяла през дупчица в изправен хартиен лист.
От вратата нагоре и към празнотата се издигаше широко каменно стълбище с огромни стъпала. То нямаше нито парапети, нито перила. Далеч горе — там, където то водеше — като фреска на невидимия таван пламтеше Павловският кръст. Усмихващото се слънце в центъра му бе основният източник на фосфоресциращата оранжева светлина.
Разпознах рисунката, която се беше преместила от ръката на Николо III на моята ръка, и погледнах обратната страна на дланта си. Видях, че изчезналата татуировка отново се е появила — светеше с приятен жълтеникав огън.
Нещо едва забележимо проблесна под краката ми. Наведох се и забелязах на едно от стъпалата тъмни сребърни букви. Беше старинен надпис, нареден с един от онези трогателни архаично-футуристични шрифтове, които всяко столетие сътворява в опит да отгатне бъдещето:
Докоснах с пръст една от буквите. Разнесе се тих звън и усетих най-сладостното разтърсване на реалността сякаш наоколо (и вътре в мен) се изля чуден дъжд от розови листенца.
Нещо прекрасно и неизразимо ме докосна, направи ми компания за миг-два и изчезна… Дори не можах да разбера — дали акордът на невидимия клавесин така подейства на душата ми, или пък от това трептене на пространството самият негов звук се обагри в най-нежни нюанси. Докоснах сребърните букви още веднъж, но нищо повече не се случи.
Не без вълнение тръгнах нагоре — по-точно започнах да се катеря — по големите стъпала.
Нямах съмнение, че подобно пространство може да създаде само силата на Флуида. Но ако целта на този архитектурен елефантиазис52 е била да накърни човешкото достойнство, то опитът не е бил особено успешен. Изкачването по стълбището беше прекалено изморително упражнение — на посетителя просто не му стигаше енергия, за да почувства своята нищожност.
Стълбището завършваше с малка каменна площадка, над която висеше кръст със слънце. Не беше възможно да са разбере върху какво е нарисуван: тъмнината над него изглеждаше като беззвездно нощно небе. Нищо повече наоколо не можех да различа.
Когато стигнах до центъра на площадката, усетих странна нестабилност — сякаш стоях на палубата на наклонен настрани кораб. Почувствах се леко замаян. Моята татуировка сега излъчваше много ярка светлина и дори усещах на това място леко парене. Вдигнах ръка, като че ли показвайки на невидимите стражи пропуск — те най-вероятно го сметнаха за редовен.