Алексей Николаевич направи пауза, сякаш давайки ми възможност да се изкажа. Но аз мълчах. Тогава той продължи:
— Всичко при Павел, трябва да се признае, се получавало доста убедително. Фьодор Степанович починал с голямо душевно объркване, но записките му останали и неговият син, моят прадядо, Николай Фьодорович, се уредил на служба в Инженерния замък на същата длъжност. С мълчаливото съгласие на началството, сред което също имало спиритисти, опитите продължили… Любопитното е, че всички срещи са ставали в същата тази стаичка. Вярно, тогава тя била по-голяма — по съветско време я разделили с прегради на три с цел да вкарат тук колкото може повече Шарикови58… С мен ли сте?
„Да“ — след леко колебание отговорих аз.
— По това време в Инженерния замък вече имало няколко сериозни библиотеки с най-разнообразна литература на различни езици — образованието в онези години било енциклопедично. Вероятно Павел някак си се научил да чете тези книги, научавайки много нови за него неща. Обаче той не помнел източника на своите знания — правел всичко като че ли в безсъзнателен транс. При същата безсъзнателност се случвали и проявите на неговия дух в Инженерния замък — когато кадети чували скърцане на паркет или усещали присъствието на сянка. А в будно състояние Павел не влизал в контакт с никого и изцяло се оттеглял в своя измислен свят…
Алексей Николаевич изведнъж стана, отиде до вратата, рязко я отвори и надникна в коридора. Там нямаше никой. Той се върна на мястото си и продължи:
— Този свят с годините ставал все по-чудат. Павел научавал за религията на френските утописти, за учението на мъдреца Сидхарта Гаутама, за силата на електричеството, за телеграфа и телефона и по някакъв хитър начин ги възпроизвеждал, макар и с променени форми, в своя мираж… Долитали дотам и други нови неща — идеи, настроения, дори нови модерни думички: сякаш той с удоволствие си играел на всичко това… Та той дори с ентусиазъм цитирал новата култура с всичките ѝ неологизми, клишета, суеверия и митове, хвърляйки в миш-маша на своя свят цитати от харесали му се книги и вицове, а по-късно и филми. Той правел това изключително хитро, така че всичко изглеждало естествено. Тъй като неговата вселена играчка била обмислена до последния детайл, никой не би могъл да го убеди, че това е илюзия. Имало и друга причина… Следите ли мисълта?
„Да“
Алексей Николаевич със съмнение погледна в моята посока. Няколко секунди по различен начин присвиваше очи, а накрая каза:
— При нас светва все „да“ и „да“… Аз не съм сигурен, че контактът между нас се е запазил. Опитайте се да докоснете буквите „А“ и „Я“.
Изпълних молбата му и от лицето му изчезна притеснителното изражение.
— Всичко е наред — каза той. — Та сега, Ваше Величество, преминавам към главното. Работата е там, че Павел… изобщо не смятал себе си за Павел. Това бил, ако мога така да се изразя, невъобразим случай на амнезия, развила се у същество не от този свят. Павел намерил начин като че ли да се преражда вътре в собствения си мираж, променяйки и доизграждайки себе си и своя странен субективен свят. Може би по-правилно би било да се каже, че през няколко десетки години той е губил паметта си и се сдобивал с нова такава, както змията си сменя кожата. Вместо двестагодишен старец той се чувствал млад и пълен със сили човек, изцяло съхранил способността си да обича и да се възхищава на заобикалящия го свят. Нещо повече — в бездната на смъртта той епикурействал, наслаждавайки се на радостите от живота…
Алексей Николаевич отпи малко вода от чашата, която беше на масата и продължи:
— За тази цел Павел изобретил в задгробната си фантазия нещо като линия за наследяване на престола, само че модифицирана в граждански дух. Все пак Френската революция му направила впечатление, да… Той нарекъл себе си „Пазител“ — точно като моя прапрадядо Фьодор Степанович. Такава била официалната му длъжност — затова сигурно са си допаднали, хе-хе… При всяко прераждане Павел трансформирал своя предишен свят в съответствие с новопридобитите си знания, шлифовайки неговата история и устройство, така че резултатът скоро станал изключително убедителен. Обичайно новият му живот започвал с това, че той вижда Ангела, а краят и сам не помни, изпадайки в забрава мирно и тихо. Между тези два полюса се побират много неща — но се забелязват повтарящи се цикли, косвено свързани с миналото му. Любов, идване на власт — често в резултат на династично убийство, — после сложно иницииране подобно на масонското, вникване в тайните на Вселената… А после — Saint Rapport. Може би ще попитате, кой го е научил на това?
58
Полиграф Шариков — герой от повестта на Михаил Булгаков „Кучешко сърце“, който в резултат на операция от куче се превръща в човек.