„Да.“
— Много от мистиците — та дори и апостолът, вашият адаш, когото толкова не обичаше дядо Ницше — смятали, че от ослепителната ясност на духовния свят ни защитават само „кожените дрехи“ на телесността. Достатъчно е да ги захвърлим и всичко ще се яви пред нас с пълната си очевидност. И на първо място ще стане ясно и несъмнено присъствието на централният елемент на Вселената — Творецът. Както е казал за това другият Павел, апостолът: „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава — лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.“61 Та за своя цел такива мистици смятали личното си падение върху слънцето на Абсолюта. Те били сигурни, че ще успеят все някак да прекосят разстоянието дотам и няма да изгорят при срещата си с него — понеже усещаният от тях плам е любов… Мнозина от духовидците казвали, че за праведния Абсолютът изглежда като искрящо и благо слънце, докато за грешника — като черна бездна, където някаква безмерна тежест го завлича. Следите ли мисълта?
„Да“
— От тази гледна точка завръщането към изворите си е естественият път на всичко съществуващо. Но си представете ум от друг вид, който и след смъртта запазва привързаността си към света на земните форми. След разпадането на „кожените дрехи“ той посреща зората на Абсолюта — но някак си укрива появата ѝ от себе си. Не го влече към висините, защото провокира страх. Но още по-страшна изглежда бездната долу, която си представя като една черна дупка, безкрайна яма. Или може би умът му не изпитва страх, но по силата на културни наслоения и двата пътя — и нагоре, и надолу — му се струват неправилни. Такава душа, избягнала срещата с Началото и Края, ще продължи да се движи наоколо по причудлива орбита. Ако тя се сдобие с ново тяло, това ще бъде прераждане — след което тя отново ще загуби от поглед Абсолюта, закривайки се от него с „кожените дрехи“. Ако пък в резултат на някакви практики приживе — няма да навлизаме в подробности — душата е съумяла да закали тънката си обвивка, тя ще продължи съществуването си без тяло, сама по себе си. Тя няма да бъде завлечена нито в горната бездна, нито в долната, което както знаете е едно и също в различни астрални проекции. Какво ще се получи в този случай?
Алексей Николаевич няколко секунди гледаше към моето кресло, сякаш очаквайки отговор. Но аз мълчах.
— В този случай ще се получи призрак като вас — твърдо произнесе той. — Светът, в който той живее, е много странен — той е обитаван не от други призраци, както подсказва лъжливата интуиция, а само с отражения на същия този призрак, преструващ се пред себе си, че е цяла една вселена. При това заблуждаващ се толкова майсторски, че да му обясниш истината е невъзможно… И все пак, ако моята логика е вярна, Богът все едно трябва да се възприема пряко и непосредствено. Той трябва да е нещо много ясно и безспорно, непредизвикващо никакви съмнения… Ще ви задам един въпрос, какъвто, ако вярвам на записките, които имам, никой досега в тази стая не ви е задавал. Кажете, Ваше Величество, във вашия свят има ли Бог?
— „Ф“ — „р“ — „а“…
— Знам за тоя смешен апотеоз на Франц-Антон Месмер — махна с ръка Алексей Николаевич. — Павел Петрович просто видял в задгробния си сън обърнатото отражение на съвременния за него държавен култ със Свещения Синод в облаците — и сменил главната фигура на иконостаса със своя отдавнашен парижки приятел, поразил някога въображението му със своите сеанси. Тук действа обичайната логика на сънищата. Не говоря за това. Виждате ли вие истинския Бог? Също така ясно и отчетливо, както слънцето?
Мълчах известно време, обмисляйки отговора. Ако това се беше случило в училище на изпит по теология, то в стремежа си да избегна боя с пръчки щях да кажа, че всичко, което е видимо от нас, всъщност е божественото естество на Господ Франц-Антон, неговата въплътена светозарна мисъл, станала за нас нов прекрасен свят — и затова Бог е навсякъде и във всичко. Изпитващият щеше да се съгласи — и също щеше да избегне боят с пръчки. Но Алексей Николаевич не ме заплашваше с пръчки. Той имаше предвид друго: дали аз виждам самия Франц-Антон? Пряко и непосредствено? Не съм го виждал, вярно е… Но аз току-що видях Ангелите.
— „А“ — „н“ — „г“ — започнах да телеграфирам отговора — и, както и предния път, Алексей Николаевич ме прекъсна на средата на думата.