— Ангелите?
„Да.“
— За това също съм чувал — с досада каза той. — Нещо като представители на духовната йерархия, подкрепящи Пазителя. Напълно е в духа на Павел. Един такъв небесен плац, духовна субординация, казарма в облаците… А знаете ли, че отначало това са били Ангелите на четирите посоки на света? И дори на четирите бои? На картите, ако не сте разбрали. От колодата таро. А след като Павел се запознал с Изтока, те се превърнали в Ангелите на четирите елемента. Между другото, не чак толкова отдавна…
Бих могъл да възразя, че боите на таро, посоките на света и Четирите велики елемента са били различна символична репрезентация на една и съща велика тетрада, а и е било прието Ангелите да ги наричат по различен начин в различни исторически епохи, което никак не променя тяхната същност. Но щеше да се наложи прекалено дълго да мушкам с пръст по фолиото.
— Ангелите не са Бог — продължаваше Алексей Николаевич. — Небесните помощници и адските врагове, обкръжаващи Пазителя, са прояви на психическите усилия на Павел, подводните течения на подсъзнанието му, което той е взел със себе си в чудния нов свят. Бог — това е нещо друго. Това, за което говоря, трябва да е най-главният елемент на света. То трябва да е толкова очебийно, колкото слънцето в небето. Вие бихте знаели… Макар че е възможно цялата тази хитра подмяна да е необходима точно с цел да се укриеш от сиянието на Твореца, понеже то изглежда непоносимо. Сведенборг споменава за такава възможност. Може би вие виждате, но не схващате. Или разбирате, но само за миг, а после отново изпадате в несвяст…
Алексей Николаевич пак замлъкна… Мълчанието му продължи толкова дълго, че реших да му задам въпрос.
„З“ — „а“…
— Защо? — досети се той.
„В“ — „и“…
— Ви е?
„И“ — „н“ — „т“…
— Интересно?
„Да“
— Ами как защо… Как мислите, какво кара хора като мен да търсят контакт с духовете? Живото религиозно чувство, неудовлетворено от сурогатите на днешните организирани вероучения. Съгласете се, Ваше Величество, та нали за замислящото се за собствената си природа същество това е най-централният от всички въпроси. Страшно ли е нашето Начало? Има ли в него любов? Безлична сила ли е то? Вие, същество на духовната природа, ако поискате можете да погледнете натам и да видите отговора също толкова ясно, както виждате мен. Но не искате. Имам основания да смятам, че от време на време се доближавате много близо до такава възможност — но всеки път избирате нов сладък сън като Пазител… Може би точно затова толкова векове се запазвате в своя лимб62.
Той говореше за мен като за призрак с такава зловеща убеденост, че тя се прехвърляше и към мен. Вече се съмнявах, че някога ще се събудя от този кошмар. Но от отчаянието все пак ме спаси една проста мисъл: мястото, където се намирах, се наричаше „Стаята на Безкрайния ужас“. Ето това значи беше той. Само безкраен ужас. Вече знаех какъв е той. И ако се съди по името на стаята, знаеха го и другите Пазители.
— Може би някой ден ще отговорите на въпросите ми — каза Алексей Николаевич, — разбира се, ако поискате да продължите общуването ни. Между другото, вие нали разговаряте и с други заклинатели на вашия дух? Носят се разни слухове. Вярно ли е, че вие сте подхвърлили на малкия Набоков идеята за неговия Solus 8Rex63?
„Не.“
Аз се ужасих, щом се усетих, че току-що отговорих вместо призрак.
— Ами другите спиритисти? Та аз не съм единственият в Инженерния замък. Какво искат те от вас, ако не е тайна?
„З“ — „а“ — „к“ — „а“ — „к“…
— За какво говоря? Ами ние тук си имаме цял музей на Малтийския орден. Събрали са се там, между нас казано, някакви много съмнителни лица — те дори за собствения си орден нищичко не знаят. Опитвах се да поговоря с двама-трима — ама изобщо не са малтийски рицари. Официално те са тук като музей в музея, но подозирам, че това е само прикритие, а в действителност те са спиритисти като мен. Почти съм сигурен. Заключват се там и си устройват сеанси. Не чак толкова често, но се случва… Да, ето, почакайте…
Той бръкна в едно чекмедже, после в друго, трето и измъкна оттам измачкана правоъгълна бяла хартийка и я сложи върху кутията с гипсови отливки.
— Ето.
Това беше визитна картичка с план на зданието в разрез, по-точно с фрагмент на такъв план — за да бъде по-лесно да се намери пътят. Две от стаите бяха заградени с червена линия.
— Прощавайте — каза Алексей Николаевич и обърна картичката. Видях Павловския кръст и прочетох:
62
Лимб (лат. limbus — край, граница) — терминът се среща в „Божествена комедия“ на Данте. В лимба, първия кръг на ада, пребивават всички благочестиви владетели, езически философи и поети.
63
„Solus Rex“ незавършен роман на Владимир Набоков (разказва се за политическа интрига в едно митично островно кралство).