— Хич не им беше лесно да се регистрират тук — каза Алексей Николаевич. — Такива рушвети според мен даже „Ексон Мобил“64 не е плащал. Отделиха им след реставрация две стаи — само затова, че вие някога сте били при тях гросмайстор. Те нали ви привикват?
„Не.“
Разбрах, че пак отговорих вместо призрак — без никаква умисъл, също като преди.
— Хм, странно… Че кого тогава? Впрочем може би те ви привикват, а вие не чувате?
„Н“ „е“ „з“…
— Е, и не му мислете, — Алексей Николаевич махна с ръка. — А сега трябва да вървите, скоро тук ще дойдат хора. Надявам се да ви видя отново. Всяка вечер сега ще чакам да чуя вашата флейта.
Той стана.
— Ще ви изпратя, да вървим… Междувременно искам да ви предупредя за типичната реакция на моя разказ, възникваща у призрака след поредното му превъплъщение. Даже ако той отначало не ми вярва, в него се събужда един вид инстинкт за разрушение. Той инициира различни промени и трансформации в своя свят. И после сам се оплаква от тях като от удари на съдбата. Така че се опитайте да се държите по-сдържано. Ако това, разбира се, зависи от вашата воля… И заповядайте по всяко време, заповядайте, Ваше Величество. Винаги ще ви очаквам.
Когато излязохме в ротондата, видях, че се е появила изходна врата — висока, двойна, със златна украса. Точно там, където трябваше да си бъде от самото начало.
— Радвам се на подновяването на нашето познанство — продължи Алексей Николаевич. — Ако без да искам съм ви уплашил, не го вземайте присърце. Вие сте много хитроумен и дори след окончателното доказателство — имам предвид моята кутия с отливки — ще съумеете да убедите сам себе си, че всичко изобщо не е така… Знам… Помня.
Той жлъчно се засмя.
— Сигурен съм, Ваше Величество — вие ще се измъкнете и този път…
XI
Бях свикнал, че ме заобикалят малко хора и това никога не ми изглеждаше подозрително. Никога — преди разказа на Алексей Николаевич. Но щом вратата зад мен се затвори и видях посрещаните, веднага ме зачовърка въпросът — кои са те, тези хора, които се явиха да приветстват новия Пазител?
Моето обкръжение? Или моят мираж?
Мъничкият „двор“ ме очакваше пред вратата на Стаята на Безкрайния ужас (на нея нямаше никакви надписи — само голяма червена удивителна). Бяха дошли около петнайсет души — явно срещата не беше протоколна. Никой обаче не ме гледаше в очите — сякаш нещо ги смущаваше. И всички мълчаха.
Познавах по-малко от половината от събралите се. В първата редица стояха Галилео и Юка, няколко познати монаси от „Жълтия флаг“, шматки от канцеларията, посещавали някога „Червената къща“, двама придворни офицери в парадна униформа и стара придворна дама джудже в запарваща рокля от брокат със служебни звънчета в ръце.
Точно тя ме спаси. Ще се опитам да обясня що за реакция предизвика в душата ми, когато я видях.
От навъсеното лице на дамата джудже се виждаше, че съдбата не е била прекалено благосклонна към нея — тази уморена старица с усилие плуваше по реката на живота, играейки нелепата си роля на шут. Тя обаче се отнасяше към мисията си с комична сериозност и ми се стори, че да я обидя, отказвайки реалността на глупавия ѝ подвиг, ще бъде безкрайно жестоко.
Това бе смътно и едва осезаемо движение на сърцето. Но то даде онази първа опорна точка, която толкова липсваше на наранения ми дух. По-нататък вече беше по-лесно.
Дамата джудже най-после ме погледна в очите — първа от всички тях. Тя, както изглеждаше, не се и досещаше какво се случва вътре в мен.
— О — каза тя, като звънна със звънчетата. — Горкичкият така се е наплашил, че пак си е загубил всички чаркове и е блокирал.
Знаех коя е тя. Пред мен беше легендарната дона Александрина, виждала през живота си множество Пазители. Доста бях чувал за нея — смятаха я за жива легенда на Михайловския замък. Една от нейните родови привилегии беше всекидневно безсрамно и дръзко да говори с Пазителя, поради което вече двайсет години постоянно живееше при двора. Точно от тази си привилегия тя се бе възползвала. Но думите ѝ бяха толкова близки до истината, че не издържах и се подсмихнах. А после схванах — аз съм в парадна униформа, но без изискваната от етикета маска.
За щастие, тя беше в джоба ми — Ангелите се бяха погрижили за всичко. В следващата секунда скрих лицето си под нея. Присъстващите реагираха така, сякаш едва сега са ме забелязали: на лицата им се появиха усмивки и те заръкопляскаха — дали на мен, дали на безстрашната дона Александрина.
64
Exxon Mobil — най-голямата нефтопреработвателна компания в света, със седалище в Ървинг, Тексас.