— Точно така. Забележете гъстия, черен нагар вътре. Това не е тютюн.
— Прилича на засъхнала меласа. Въглен ли е?
— Не. Спомняте ли си, че пръстите на господин Оутс бяха почернели? И странната миризма, която се излъчваше от него?
— Да, беше много особена. Мисля, че съм я долавял и на друго място.
— В Саутуърк. Там, където проследихте клетия капитан Морне.
— Да. Как разбрахте?
— Това е опиум. Парацелз и по-наскоро английският аптекар Томас Сайденхам са се научили да използват опиума в шерито заради лечебните му свойства. Тук е известен и като лауданум, опиева тинктура. Холандците обаче са въвели практиката да се пуши, а в Турция го наричат „Маш Аллах“, което означава Божие дело.
— Собствениците на онази непочтена къща в Саутуърк бяха холандци.
— Да, казахте ми това. Опиумът облекчава болката, което, разбира се, е Божията милост, но когато се пуши редовно, се превръща в пагубен навик. Човек понася по-лесно побоя, след като е пушил опиум.
— Разбирам какво имате предвид, сър.
— Всичко това ме кара да подозирам, че ако не намерим Оутс в „Лебеда с двете шии“ на Тътъл Стрийт, няма да е зле да го потърсим в Саутуърк. Не изпуснахте ли веднъж господин Оутс, докато го преследвахте в Саутуърк, преди да разберете кой всъщност е той?
— Да, сър. И като се замисля, мястото не беше далеч от бардака, където влезе Морне.
— Това би обяснило също така и защо Морне не ви е познал веднага. Вероятно съзнанието му е било замъглено от опиума. Вие споменахте, че ви се е сторил пиян.
— И аз щях да се замая, ако бях останал там. Пушекът беше опияняващ.
— Спомняте ли си къде се намира къщата?
— Мисля, че да.
— Хубаво. Ще отидем в „Лебеда“ и ако Оутс не е там, ще тръгнем надолу по реката и ще наемем лодка да я преминем.
Взехме хората от Държавната хазна с нас, макар че сигурно им се искаше да бъдат на друго място. Нютон се държеше презрително с тях, защото бяха позволили на Оутс да се измъкне под носа им от къщата в Акс Ярд. Оутс не беше в „Лебеда с двете шии“ на Тътъл Стрийт и скоро прекосихме реката и отидохме в Саутуърк. Над ниските покриви и назъбените комини се стелеше мъгла. В мрака блестяха малко лампи, които осветяваха пътя ни. Един-два пъти се подхлъзнахме в калта от тресавищата, затова бяхме мокри и изцапани, когато стигнахме до къщата на холандеца.
Нютон изпрати двама от хората на Хазната зад къщата, в случай че Оутс се опита да се измъкне, и ги предупреди, че ако той избяга, ще платят скъпо. Отново извадих пистолетите си и потропах силно.
Най-после вратата се отвори. На прага застана същата блудница, която бях видял и по-рано. Тя видя пистолетите ми и извика някакво име. От друга стая изскочи огромна хрътка и започна ожесточено да лае. Стъписах се и звярът сигурно щеше да прегризе гърлата ни, ако не бях стрелял в правоъгълната й глава и не я бях убил. Все още треперех като лист, когато влязохме вътре. Къщата вонеше на опиум. Оставихме други двама мъже на пост пред вратата, претърсихме горния етаж и намерихме няколко стаички, където на мръсни легла лежаха мъже и жени и пушеха лули с „Маш Аллах“. За мое облекчение първият човек, когото видях, беше така наречената монахиня, която налагаха с камшик за удоволствие на мъжете в стаята долу. Тя беше жива, макар и толкова зашеметена от опиума, че нейното съществуване едва ли можеше да се нарече живот. Беше ясно, че младата жена се подлага на унижения за удоволствие и бе забравила за лулата в почернелите си пръсти.
В съседната стаичка лежеше Оутс, обвит в белия пушек на опиума. Той ни видя, изслуша съдържанието на заповедта за арест и бавно се изправи. Но ако бяхме очаквали да покаже страх и да отрича обвиненията, тъй като така постъпваха повечето мъже и жени, които задържахме, дълбоко се лъжехме. Оутс беше отпуснат и безразличен и не се възпротиви, когато сложих белезници на ръцете му.
— Познаваме се, нали? — каза той, докато го извеждахме навън. — Наистина повярвах, че вие сте лорд Ашли, а вие — неговият прислужник.
— А сега накъде, доктор Нютон? — попита един от хората на Хазната.
— Към „Нюгейт“ — отвърна Нютон.
Почти неподвижните очи на Оутс блеснаха като въглени.
— За мен е чест да ме арестува великият Нютон — усмихна се той.
Приличаше на голяма ленива змия и този факт изостри интереса ми, докато вървяхме към реката.
Качихме се в лодката и се отправихме към другия бряг. Не можах да сдържа любопитството си.