— Защо не попитате стража?
— Защото той не е бил на пост — отвърна Нютон с увереност, която ме изненада.
— Но той сигурно знае името на човека, когото е сменил. Дали да не го попитаме още сега, преди лорд Лукас да е уведомен?
— Имате право. Лорд Лукас само ще се опита да попречи на разследването ни и работата в Монетния двор. Той е като муха в кравешко изпражнение, която се мисли за кралица.
Отидохме до външната крепостна стена. Студеният вятър отнесе шапката ми и се наложи да я гоня, за да не прелети над зида и да падне в рова около крепостта.
— Внимавайте — каза стражът, изненадан, че ни вижда там. — Не е редно нощем да разглеждате забележителностите, господа. По-добре дръжте шапката в ръката си, сър, освен ако не искате да я подарите на луната.
— Как се казвате? — попита Нютон.
— Марк, сър — бавно отговори мъжът, стрелкайки очи насам-натам, сякаш не беше сигурен в този факт. — Марк Гилбърт.
Отблизо той изглеждаше твърде дребен за войник и раменете му бяха някак закръглени, макар че изражението и държането му бяха бдителни.
— Господин Гилбърт, тази вечер в Монетния двор беше намерен трупът на убит по особено жесток начин човек.
Гилбърт погледна над стената и после се изплю на територията на Монетния двор.
— Задължително е да разпитам всички, които може да са видели нещо от случилото се тук тази вечер.
— Не забелязах нищо необичайно, откакто застъпих на пост, сър.
— И кога беше това?
Преди да отговори, Гилбърт отново се изплю. Останах с убеждението, че го прави, за да стане по-разговорлив, защото се стеснява.
— В пет часа, сър.
— Но въпреки това, оттогава не сте патрулирали покрай тази стена? Сержант Роан и капитан Морне не бяха ли тук преди малко?
Гилбърт се намръщи, като чу, че Нютон знае това.
— Сержант Роан ме отмени за половин час, сър, но не видях офицер.
— Защо ви е отменил сержант Роан? Не е обичайно сержант да отменя обикновен войник.
— Вярно е, сър. Не мога да кажа защо го направи, но му бях много благодарен, защото е доста студено. Помислих, че това е причината. Пък и Роан е добър човек за французин.
— Сержант Роан е хугенот?
— Да, сър.
— Щом казвате. — Нютон тръгна покрай стената, оставяйки ме с Гилбърт.
— Кой е бил убит? — попита войникът.
— Даниъл Мърсър — отвърнах аз.
— Не. Дани Мърсър? Той не беше лош човек за служител в Монетния двор. Казвате, че е бил убит?
— Така изглежда — рекох аз, защото не виждах причина да го тревожа, а всъщност наблюдавах моя господар по-внимателно, отколкото слушах Марк Гилбърт.
Нютон вървеше на изток и бе стигнал до Месинговия хълм, а после се върна, като спря да вземе нещо от стената под краката му.
— Елате — каза той, минавайки покрай мен на път към стъпалата. — Бързо! Трябва да бързаме. Благодаря, господин Гилбърт.
Отидохме при кулата Байуърд, която беше входът за Тауър, където Нютон разпита вратаря. Човекът потвърди, че освен ако някой не носи шпага или пистолет, влизащите в крепостта не се обискират, а каретите и каруците се претърсват, когато излизат, в случай че като капитан Блъд се опитат да откраднат кралските скъпоценности. От обясненията му стана ясно, че в Монетния двор не е трудно да се пренесе обезглавен труп в каруца със сено.
Оттам тръгнахме по Уотър Лейн, влязохме във вътрешния двор и се отправихме към големия склад, където както вратарят ни уведоми, можеше да намерим сержант Роан. Докато минавахме покрай кралския параклис „Сейнт Питър“, видяхме двама мъже да вървят към нас в мрака. Едва когато се приближиха, познахме сержант Роан и капитан Морне.
— Доктор Нютон? — попита Морне. — Какво означава този слух? Говори се, че е открит още един труп.
— Да, капитане. На Даниъл Мърсър. В Монетния двор.
— Мърсър? Мисля, че не го познавам. Някой от вашите хора ли беше, докторе?
— Да, капитане. Един от гравьорите.
— Много неприятно.
— За мен също, защото трябва да разследвам случая по собствена преценка.
— Ще трябва да уведомите лорд Лукас.
— Да, но само когато реша, че знам достатъчно, за да не загубя ценното му време. Той има да решава големи дела.
— Да, точно така — колебливо се съгласи капитан Морне.